Тери Гудкайнд - Изповедник

— Благодаря ти, Зед — до известна степен Ничи се почувства облекчена. — С твоя помощ ще успеем.

Той тъжно поклати глава.

— С моята помощ ли? Аз само ще преча. Защо първо не се посъветва с мен.

— Посъветвах се. Попитах те дали би поверил живота си на Ричард, дали би му поверил съдбата на всичко живо. Какъв по-голям съвет да ти поискам?

На тъжното лице на Зед се появи подобие на усмивка.

— Сигурно си права. Възможно е комбинацията от магията на лавинния огън и заразата вече да е нарушила способността ми да разсъждавам.

— Не вярвам, Зед. Мисля, че обичаш Ричард и се безпокоиш за него. Нямаше да потърся съвета ти, ако не мислех, че е важно да го получа. Ти ми каза онова, което имах нужда да знам.

— Ако пак се объркаш — каза му Кара, — ще те поправя.

— Колко успокоително — смръщи лице Зед.

— Ничи изкара нещата по-сложни, отколкото са — додаде Морещицата. — В действителност не е така. Всеки би трябвало да може да го види, дори и ти, Зед.

Магьосникът я изгледа намусен.

— Какво имаш предвид?

— Нали ние сме стомана срещу стомана, а Господарят Рал е магия срещу магия.

За Кара нещата наистина се свеждаха до тази проста истина. Дали Морещицата изобщо разбираше, че едва се докосва до същността на проблема. Или пък схващаше цялостната картина по-добре от всеки друг. Вероятно беше права и нещата наистина не бяха чак толкова сложни.

Зед сложи внимателно ръка на рамото на Ничи. Жестът му й напомни за нежното докосване на Ричард.

— Е каквото и да говори Кара, това може да доведе до смъртта на всички ни. Обаче, що се касае до работата, имаме наистина много работа за вършене. Ричард ще се нуждае от помощта ни. Ти и аз знаем много за магията. Ричард не знае почти нищо.

Ничи се усмихна вътрешно.

— Той знае повече, отколкото си мислиш. Нали точно Ричард разбра, че лавинният огън е заразен. Никой от нас не разгада езика на символите, а Ричард се справи. Сам се научи и да разчита древни диаграми и схеми.

Така и не успях да го науча да използва дарбата си, но той непрекъснато ме изненадваше с това, колко бързо схваща неща отвъд общоприетите разбирания за магията. Разкри ми неща, които не съм и подозирала, че съществуват.

— Да, това и мен ме подлудява — кимна разбиращо Зед.

Рика, другата Морещица, която живееше в Магьосническата кула, подаде глава в рамката на вратата.

— Зед, реших, че трябва да знаеш нещо. — Тя посочи с пръст към небето. — Бях няколко етажа по-нагоре и сигурно някъде има счупен прозорец или нещо подобно. Вятърът прави странен шум.

— Какъв шум? — намръщи се Зед.

Рика сложи ръце на хълбоците си, заби поглед в пода и се замисли.

— Не знам. — Вдигна глава. — Трудно ми е да го опиша. Малко ми напомня на вятър, който духа през тесен проход.

— Виещ звук?

— Не — поклати глава Рика. — По-скоро прилича на звука, който се чува на крепостна стена, когато вятърът духа през бойниците.

Ничи хвърли поглед към прозорците.

— Зазорява се. Може да е от мрежите, които плетях. Но вятърът не би трябвало да се е вдигнал нависоко.

— Тогава не знам какво друго може да е било. — Рика сви рамене.

— Понякога Кулата издава шумове, диша.

— Диша ли? — сбърчи нос Рика.

— Да — отвърна магьосникът, — когато температурата се променя както сега, когато нощите стават по-студени, въздухът в хилядите стаи долу се движи. Принуден да минава през стесненията на коридорите, понякога той стене през залите на Кулата, когато навън няма вятър.

— Е, явно не съм живяла достатъчно дълго тук, за да го чуя, но сигурно е това. Кулата диша. — Рика тръгна да си върви.

— Рика — повика я Зед и изчака да спре, — всъщност какво правеше там горе, на горните етажи?

— Чейс търсеше Рейчъл — отвърна Морещицата през рамо, а аз просто му помагах. Не си ли я виждал?

Зед поклати глава.

— Не и тази сутрин. Видях я снощи, преди да отиде да си легне.

— Добре, ще кажа на Чейс. — Рика надникна за момент в стаята и посочи навътре: — Това пък какво е? Какво сте намислили вие тримата?

— Неприятности — отвърна Кара.

— Магия — кимна разбиращо Рика.

— Именно.

Рика потупа с длан рамката на вратата.

— Май по-добре да вървя да намеря Рейчъл, преди Чейс да ме е изпреварил и да я е смъмрил, че е тръгнала да обикаля сама.

— Това дете все едно е родено в Кулата — въздъхна Зед. Понякога си мисля, че я познава не по-зле от мен.

— Знам — съгласи се Рика, — докато патрулирах, я срещнах на места, където и през ум не ми е минавало, че мога да я видя. Веднъж бях абсолютно убедена, че се е загубила. Тя твърдеше, че не е. Накарах я да ми покаже обратния път. Тя се върна в стаята си, без нито веднъж да направи погрешен завой. Накрая ми се ухили: „Видя ли?“