Тери Гудкайнд - Изповедник

Цялата тази мрежа от светлина и мрак висеше във въздуха.

Самата кутия на Орден стоеше в центъра на паяжината като тлъст черен паяк.

„Книгата на живота“ лежеше отворена наблизо.

— Ничи — успя с огромна трудност да произнесе Зед, — в името на Сътворението, какво си направила?

Когато стигна до масата, Ничи се обърна към него и го изгледа смущаващо продължително.

— Не съм направила нищо в името на Сътворението. Направих го в името на Ричард Рал.

Зед извърна поглед от ужасяващия предмет, заобиколен от огнените линии, и пак го спря върху нея. Беше му трудно да си поеме дъх.

— Какво си направила, Ничи?

— Единственото възможно нещо. Единственото належащо. Онова, което само аз можех да направя.

Двете страни на дарбата се сливаха в пламтяща мрежа, която държеше кутията на Орден. Гледката беше невероятна, Зед подбираше внимателно думите си.

— Да не искаш да кажеш, че ще направиш опит да вкараш кутията в играта?

Тя бавно поклати глава, при което сърцето му трепна. Сините й очи се впиха в него.

— Вече я вкарах в играта.

Зед сякаш усети как подът под краката му се разпада и той всеки миг очакваше да се сгромоляса в бездънна пропаст. За миг се зачуди дали всичко се случва в действителност. Цялата стая сякаш се завъртя. Краката му се разтрепериха. Кара го подхвана, за да го задържи.

— Ти откачи ли? — Той овладя треперенето, а в гласа му се надигна гняв.

— Зед… — Тя направи крачка към него. — Трябваше да го направя.

Той дори не успяваше да мигне.

— Трябваше да го направиш? Трябваше?

— Да. Трябваше. Това е единственият начин.

— Единственият начин за какво? Единственият начин да унищожиш света? Единственият начин да унищожиш самия живот?

— Не. Единственият начин, който да ни осигури възможност да оцелеем. Знаеш пред какво е изправен светът. Знаеш какво ще направи Императорският орден — какво са на път да направят. Светът е на ръба на унищожението. В най-добрия случай хиляди години мракобесие очакват човечеството. А в най-лошия то никога повече няма да види светлината на новия ден.

Знаеш, че наближаваме разклонения от пророчеството, обвити в пълен мрак. Натан ти каза, че те водят до бездна, отвъд която няма нищо. В момента стоим на ръба и се взираме в празното.

— А замисляла ли си се изобщо, че точно онова, което сега си направила, може да вкара човечеството и целия живот в бездната на унищожение?

— Сестра Улиция вече вкара кутиите на Орден в играта. Мислиш ли, че нея и нейните Сестри на мрака ги е грижа за живота? Тяхната цел е да освободят Пазителя на Подземния свят. Ако успеят, всичко живо е обречено. Знаеш какво представляват кутиите, знаеш каква е мощта им и какво ще стане, ако точно Улиция овладее силата на Орден.

— Но това не означава…

— Нямаме избор. — Погледът й не трепваше. — Трябваше да го направя.

— Знаеш ли изобщо как да призовеш Орден? Как да управляваш кутиите? Как да познаеш правилната кутия?

— Още не — призна тя.

— Ти дори нямаш другите две кутии!

— Имаме една година, за да се сдобием с тях — със спокойна решимост отвърна тя. — Една година от първия ден на зимата. Тоест от днес.

Зед вдигна ръце, обзет от ярост и чувство на безсилие.

— Дори и да можехме да ги открием, как си представяш да управляваш силата на Орден?

— Не аз — почти прошепна тя.

Зед вдигна глава, несигурен дали наистина е чул онова, което си мислеше, че чува. Подозрението му прерасна в дълбок ужас.

— Какво искаш да кажеш, как така няма да си ти? Току-що каза, че си вкарала кутиите в играта.

Ничи пристъпи към него. Внимателно сложи ръката си върху неговата.

— Когато отворих вратата, от мен беше поискано да посоча играча. Назовах името на Ричард. Вкарах в играта кутиите на Орден от името на Ричард.

Зед стоеше като ударен от гръм.

Идеше му да я убие.

Да я удуши. Да я разкъса на парчета.

— Посочила си Ричард!?

— Беше единственият възможен начин — кимна тя.

Зед прокара пръсти през вълнистата си, непокорна бяла коса, сякаш се опитваше да предпази главата си от пръсване.

— Единственият начин? Жено, ти да не си си изгубила ума?

— Зед, успокой се. Знам, че това е изненада за теб, но едва ли можеш да го наречеш моя прищявка. Обмислих го внимателно. Повярвай ми, обмислих го много внимателно. Ако искаме да оцелеем, ако тези, които ги е грижа за живота, искат да оцелеят, ако искаме да има някакъв шанс за живота и за бъдещето, то тогава това е единственият начин.

Зед тежко се отпусна на един от столовете край масата. Каза си, че трябва да си проясни мислите, преди да направи нещо, за което по-късно ще съжалява, преди да реагира, воден от сляпа ярост. Опита се да си припомни всичко, което знаеше за кутиите. Да извика в съзнанието си всички отчаяни стъпки, които се бе наложило да предприеме в живота си. Опита се да ги погледне отстрани. Не успя.