Тери Гудкайнд - Уязвимата империя

На мъждивата звездна светлина Калан забеляза Ричард, който беше стигнал пред портата. Той замахна мощно с меча. От удара по стената се посипаха искри и една от тежките вериги, които държаха механизма, се сгромоляса. Ричард се втурна на другата страна, за да пререже втората верига. Двама войници го настигнаха. С едно плавно движение и двамата бяха посечени.

След като Кара се справи и с останалите неколцина мъже, които се опитваха да докопат Ричард, той замахна още веднъж с меча си. Във въздуха изригна фонтан от нажежени стоманени стружки, отекна пронизителният звън на натрошен метал. Портата изскърца и бавно започна да пада навън. Напънал с цялата си тежест върху нея, Ричард ускори отварянето й. Тя се сгромоляса на земята, вдигайки облаци прах.

Мъжете, които чакаха отвън, въоръжени с мечове, брадви и боздугани, се втурнаха с мощни викове по потрошения мост към укреплението. Войниците хукнаха в контраатака и секунди по-късно в прахта се валяше огромно кълбо от мъже и оръжия.

Калан забеляза, че по стълбата от другата страна на балкона се качват войници.

— Хайде! Трябва да тръгваме — извика тя на жените.

Хванала перилото за опора, Калан забърза надолу по стъпалата, последвана от цялата група жени с плачещи бебета на ръце. Ричард побягна да ги посрещне отдолу. Подхвърли на Калан къс меч с кожена дръжка. Тя го хвана точно навреме, за да се обърне и да посече един войник, който се катереше към балкона.

Оуен успя да си проправи път през бойното поле и да се добере до жените.

— Хайде! Тичайте към портата! — извика им той.

Поощрени от него, те се втурнаха през двора. Когато стигнаха до биещите се мъже, някои от тях, вместо да продължат към изхода, се хвърлиха да помагат в сражението. Хапеха ги по гърбовете, удряха ги по главите, драскаха им очите. Войниците нямаха скрупули, че насреща си имат жени, и някои от пленничките намериха смъртта си. Но това не попречи на останалите да се включат в сражението.

Ако бяха побягнали направо към портата, вероятно щяха да се спасят, но те предпочетоха да се нахвърлят върху войниците с голи ръце. Доста дълго време беше продължило пленничеството им при тези мъже. Калан можеше да си представи какво са преживели клетите създания и разбираше прекрасно постъпката им. Самата тя все още се придвижваше сковано и не можеше да подчини тялото на волята си. Иначе би се присъединила към тях.

Чу шумолене зад гърба си и се обърна тъкмо навреме, за да предотврати удара, който щеше да последва. Позна нападателя си по сплескания нос. Наджари — дясната ръка на Николас. Един от онези, които я бяха докарали в укреплението. Приближаваше се към нея, злобно ухилен.

Можеше да използва силата си срещу него, но точно в този момент не смееше да и се довери. Вместо това измъкна иззад гърба си късия меч и намушка Наджари в корема. Той се вкамени и зяпна насреща и с широко отворени очи. Калан усети отвратителния му дъх. Завъртя дръжката на меча. Онзи зяпна още по-широко и задиша учестено, но плитко — явно се страхуваше, че ако си поеме дълбоко въздух и помръдне, ще си причини още болка. Присвила устни, Калан описа дъга с дръжката на меча и вътрешностите му станаха на пихтия.

Взря се в слисания му поглед, докато тялото му се изхлузваше от острието на меча. Стенещ от болка, Наджари се свлече на колене, като притискаше с ръка раната си, доколкото му позволяваха силите. Така и не получи от Калан онова, на което се надяваше и което Николас му бе обещал. Падна напред по лице, а вътрешностите му се разпиляха на земята в краката и.

Калан се обърна да види как върви битката. Ричард отбраняваше портата, като посичаше с меча си войниците, които се опитваха да го обградят. Помагаха му неговите хора, които нападаха врага в гръб и прилагаха с ентусиазъм всичко, на което ги бе научил лично той.

Недалеч Калан мярна Оуен. Беше изпружил врат, както си стоеше във вихъра на сражението, насред нападатели и жертви, и гледаше към някой, който явно стоеше пред една от вратите под балкона.

Обектът на интереса му беше мъж с гъста черна брада, бръсната глава и халки на ухото и ноздрата. Ръцете му бяха огромни колкото клони. Раменете му бяха два пъти по-широки от тези на Оуен.

— Лучан — прошепна Оуен на себе си.

Тръгна към него през двора на укреплението, покрай разгорещени в свирепа битка мъже, покрай нападатели, които се хвърляха напред с крясъци, покрай ранени, които падаха на земята със стон, покрай свистящи във въздуха мечове и брадви. Оуен сякаш не забелязваше нищо. Беше вперил поглед в мъжа, който също го гледаше.