Тери Гудкайнд - Уязвимата империя

Инстинктивно, без да осъзнава какво точно прави, събуди една сила, положена дълбоко в съзнанието му. Остави се да го отнесе нейното бурно и устремено течение. Остави любовта си към Калан, нуждата си от нея да ги залее и двамата.

— Ела си у дома, където ти е мястото — прошепна той. Насочи потока на силата към нея, остави я да премине през цялото и същество, сякаш бе фар, който и сочеше пътя. Все едно търсеше в тъмнината, като осветяваше пътя си с лъчи, извиращи от дълбините на съществото му. Въпреки че не знаеше как точно го постига, съзнателно се устреми към целта си, към нуждата, към това, което искаше да постигне.

— Ела си у дома при мен, Калан. Тук съм.

Тя зяпна. Макар да бе съвсем отпусната, Ричард усети прилив на живот в ръцете си. Тя отново отвори уста, все едно се давеше и се бореше за въздух.

Накрая се размърда в ръцете му, крайниците и се задвижиха, заопипваха. Отвори очи и запримигва насреща му.

Отново се отпусна, този път с облекчение, удивена.

— Чух те… Ричард. Бях толкова самотна. Добри духове, толкова самотна. Не знаех какво да правя… Николас крещеше. Бях загубена и самотна. Не знаех как да се върна. И тогава те почувствах.

Прегърна го здраво, сякаш никога повече нямаше да го пусне. — Ти ме преведе през тъмнината.

— Нали знаеш, че съм водач — усмихна и се Ричард.

— Как успя? — погледна го с почуда. Красивите и зелени очи се впериха в него с очакване. — Дарбата ти…

— Реших си проблема с дарбата. Каджа-Ранг ми показа пътя. Всъщност решението е било вътре в мен много отдавна, но не го съзнавах. Сега дарбата ми е наред, а мечът си възвърна силата. Бил съм толкова сляп, че направо ме е срам от себе си.

Дъхът му секна и той се закашля, не успя повече да се въздържи. Не успя да възпре болезнената гримаса. Калан го сграбчи за ръцете.

— Ами противоотровата? Какво стана с противоотровата? Изпратих я по Оуен. Не я ли получи?

Ричард поклати глава и отново се задави от раздиращата го дълбоко вътре болка. Накрая възстанови дишането си.

— Виж, това вече е проблем. Не беше противоотровата. Най-обикновена вода с малко канела.

Калан пребледня.

— Но… — погледна към Тялото на Николас и към главата му, изтърколена по очи в края на дълга кървава следа по пода.

— Но щом като Николас е мъртъв, как ще намерим противоотровата, Ричард?

— Няма никаква противоотрова. Николас желаеше смъртта ми. Сигурно е унищожил противоотровата отдавна. Дал ти е някакво шишенце, за да те подмами.

На мястото на радостта по лицето и се изписа ужас.

— Но без противоотровата…

— СЕГА НЯМА ВРЕМЕ да се тревожим за отровата — каза Ричард, докато и помагаше да се изправи.

Няма време ли? Тя забеляза как Ричард се олюля, докато се придвижваше през стаята, и потърси опора в перваза.

Застанал пред малкото прозорче на външната стена на укреплението, той нададе острия, кристално чист крясък на обикновеното горско калугерче — звук, който Кара си мислеше, че е характерен за тайнствения късоопашат горски ястреб.

— Аз се преметнах през стената с помощта на дървен прът обясни той. — Кара идва насам.

Калан понечи да се приближи към него, но тялото и сякаш отказваше да и се подчинява. Вдървените и крака направиха няколко колебливи крачки напред. Би предпочела да падне по лице на пода и да лази на колене и длани. Все едно беше влязла в чужда кожа. Сякаш беше забравила да диша сама, да гледа със собствените си очи, да чува със собствените си уши. Допирът на дрехите до тялото и беше необичаен и натрапчив.

Ричард и подаде ръка за опора. Тя си помисли, че колкото и да беше схваната, все пак стои по-стабилно на краката си от него.

— Ще се наложи да си проправяме път навън с бой, но очаквам помощ. Ще получиш първия меч, до който успеем да се доберем — обеща и той.

Духна пламъка на единствената свещ, поставена върху малка лавица.

— Още не съм свикнала… да бъда пак в себе си, Ричард. Не мисля, че съм готова да изляза оттук. Едва вървя.

— Нямаме голям избор. Трябва да се махаме оттук. Ще си припомняш в движение. Аз ще ти помагам.

— Та ти самият едва се движиш.

На пръта, който Ричард бе подпрял вместо стълба, се появи Кара, наведе се напред през перваза и се запромушва през тясното прозорче.

Още не бе влязла изцяло, когато зяпна в доволна изненада:

— Майко Изповедник! Господарят Рал е успял.

— Няма нужда да си чак толкова изненадана — подкачи я Ричард, докато и помагаше да се изсули вътре.