Александър Громов - Ватерлиния

Наложи се да чакат само пет минути. През това време не беше произнесена нито една дума, само Монтегю си мърмореше нещо под нос и разлистваше папката си.

Най-сетне влезе едър навъсен побелял мъж с неподвижни черти на отпуснатото лице, съпровождан от новия флаг-адмирал — Шеленграм го виждаше едва за втори път и още не беше успял да му запомни фамилията. Напълно вероятно усилието не си заслужаваше, като се имаше предвид, че флаг-адмиралите на Адмиралисимуса се меняха дори по-често от командирите на Шамандурата.

Той стана, всички останали също. Негово превъзходителство Адмиралисимусът заобиколи масата, без да бърза, и се здрависа с всеки. Всяко негово движение беше внушително, но едновременно и някак недостатъчно — бавно и сковано. Грация на стенобитен таран, ако стенобитният таран въобще може да притежава някаква грация. Докато стискаше меката му месеста ръка, Шеленграм едва не се усмихна на това сравнение, но бързо се стегна и застина.

През последните години Адмиралисимусът бе грохнал забележимо. Изглежда, отдавна бе престанал да излиза на чист въздух, ограничаваше разходките си с охраняемата сърцевина на Шамандурата. Говореха, че прекалява с алкохола. Най-злите езици твърдяха, че в личните си покои Адмиралисимусът играе запалено с макети на параходчета — но злите езици дрънкат какво ли не. Може въобще да не са параходчета. Може да са войничета.

Маразъм. И не бе първа свежест — застарял. А беше време, когато Адмиралисимусът внушаваше страх. И умееше да си подбира качествени помощници… Лоша работа, когато властимащият престане да се интересува от подчинените си като обект за игра. Не дай Боже да доживея такъв срам, помисли Шеленграм.

След като се ръкува с всички, господин Адмиралисимусът се настани в услужливо побутнатото от флаг-адмирала кресло, отпусна тежко ръце на облегалките и покани останалите да се разполагат. Застъргаха подметки, изтропаха придърпани столове. Съблюдавайки субординацията, Шеленграм седна последен.

Стюард с незабележима външност — получовек-полусянка, чиято биография вероятно е била проверена по минути от контраразузнаването — безшумно поднесе минерална вода и изчезна. Вратата се затвори с тихо примляскване, като от тайна целувка. В продължение на десетина секунди подът едва осезаемо вибрираше — въздушните помпи отделяха мозъка на Федеративната зона от тялото със звукоизолирана вакуумна бариера; в същото време тройно дублираната хитроумна система за електронна сигурност щателно изследваше резиденцията на Негово високопревъзходителство за наличие на „бръмбари“ и бръмбароподобни устройства. След като не откри нищо, системата съобщи за това — с леко обиден тон, както се стори на Шеленграм.

— И така — констатира флаг-адмиралът с поверителен глас. — Изглежда, всички са налице. За съжаление отсъства съветникът по икономическите въпроси, в настоящия момент той е извикан в метрополията, но предполагам, че присъстващият тук господин Шеленграм ще ни даде необходимите сведения, ако възникне такава необходимост… Струва ми се, че можем да започнем. Нали?

— Мда — отвърна лаконично Адмиралисимусът. Лицето му остана неподвижна маска.

Петимата мълчаха като издялани от камък, избягваха да се поглеждат. Затишие пред буря… Никой не издаваше нито звук. Секундите се нижеха. Нещастният Хипел, най-слабата карта в колодата, нервничеше и си бършеше потното чело. Шеленграм си помисли, че вероятно тези секунди на мълчание, когато думата-детонатор все още не е произнесена, се струват столетия на всеки от седящите около масата. Освен на него. Да, единствено не и на него.

Монтегю се покашля сдържано и когато погледите на останалите се вторачиха в него, побърза да наведе глава. Не, този няма да се реши да започне. Кой ще е тогава? Може би Мриш, най-младият и решителен?

Да, Мриш.

— Кога, ако не сега? — поде флагманът на Ударния флот без встъпления. — Настъпи моментът да стоварим цялата си сила върху северните! По-изгодно време няма да има. Изпуснем ли го, няма да се върне — вярвайте ми. Ноктите ще си гризем…

Продължаваше да говори, а присъстващите се размърдаха, взеха да се настаняват по-удобно. Бедният Хипел, забравил да диша по време на общото мълчание, въздъхна шумно, хлъцна и се изчерви като ученик, изложил се пред големите чичковци.

— Толкова ли сте уверен в нашето превъзходство, Валдемар? — прекъсна го Лавров-Печерски. — Чакайте, не бързайте да ми отговаряте. И аз искам същото, което и вие. Всички го искаме, нали? Но, разбирате ли, ако ми е писано да се удавя, бих искал да се спусна към Вихрения пояс с мисълта, че гибелта ми ще допринесе за нашата победа, а не наопаки. Аз съм стар човек и мразя войните, които не могат да бъдат спечелени. Позволете да отбележа, че нашият флот превишава съвсем незначително по бойна мощ обединените флотове на Лигата, Унията и Независимите. Та пак ви питам, Валдемар — абсолютно ли сте уверен в успеха?