Александър Громов - Ватерлиния

— И това ли знаете? — попита намръщено Хипел.

— Естествено. Та значи, предполагам, че вече е умрял или всеки момент ще издъхне, което няма отношение към нашия разговор. Резултатът е същият — шейсет и трима.

— Ех, Гундер, да имах вашата памет.

— Не завиждайте, а по-добре ми помогнете, ако нещо се обърка.

— Нали се разбрахме? Но и вие също…

— Естествено. Познавах всичките четирима командири на Шамандурата. От тях с вас се работи най-приятно.

— Благодаря, Гундер.

Около дългата маса от опушено дърво в работния кабинет на Негово превъзходителство Адмиралисимуса седяха петима. Кимнаха като на стари познати в отговор на поклоните на влезлите. Никой не се надигна, както и повеляваше разликата в чина и положението. Шеленграм и Хипел седнаха от края.

— Само акули са тук… — прошепна Хипел. Гундер Шеленграм го срита — мълчи, знам. Разглеждаше седящите открито, но се стараеше да не е прекалено безцеремонен. Познаваше ги добре и отдавна, известни му бяха опасни подробности в биографиите на някои от тях и нямаше никакъв смисъл да ги оглежда сега, за да разбере какво може да очаква от тях. Но навикът си е навик. Поглед — образ, няколко десетки думи. Картонче в несъществуващата картотека.

Ето този отляво — Волдемар Мриш. Адмирал, флагман на Първи, Ударен флот. Млад, напорист, лично храбър. Не особено опитен, но се мисли за гений по морска тактика. Преди седем години е пратен на Капка с чин всичко на всичко капитан втори ранг и, противно на очакванията за мирно време, успял да направи блестяща кариера. Прям в разсъжденията и вероятно в мислите. Айсберг без подводната част, всичко се вижда. Ако може да се вярва на слуховете, в последно време упорито го подкопават — оказа се недостатъчно гъвкав, не оправда нечии надежди. Сравнително честен, не злоупотребява. Изглежда развълнуван. Кратка победоносна война — ето за какво мечтае сега, откакто е надушил заплахата.

Къде да му намеря кратка и победоносна? — зачуди се Шеленграм и премести поглед върху следващия.

Антей Лавров-Печерски, адмирал, флагман на Втори, Спомагателен флот. Плешив, с гъсти посивели вежди. Ветеран от сраженията в епохата на Разделянето, от най-млади години служил само на Капка, участник в няколко сериозни кампании, облъчван, раняван многократно. Умерено образован. Опитен. Адмиралският чин е получил за успешни действия на три подводници в Екваториалната касапница, в самия край на войната. Смята отстъпването на половината акватория на планетата на Лигата, Унията и Независимите за свое лично поражение.

В същия дух възпитава и подчинените си, добави мислено Шеленграм.

Конрад Монтегю, вицеадмирал, командващ Отделната флотилия на граничната охрана. На средна възраст, мършав, с оредяла коса. Притежава най-скърцащия глас в цялото южно полукълбо. Гордее се с фамилията си, въобразява си, че е потомък на някакъв прочут флотски командващ от началото на Тъмните векове. Влиятелен. По численост на бойните кораби неговата разпръсната из цяла Капка флотилия многократно превишава Ударния флот на Мриш и е почти равна на Втори флот по бойна мощ, но далекобойността, разбира се, е по-малка. По характер търпелив, сдържан, продължително и с удоволствие се занимава със стратегическо планиране, смята се за виден теоретик на морската война. Но виж, подчинените му са разпуснати, ето тази Джилда Риенци например…

Джакомо Риенци, брат на споменатата Джилда. Командва цялата авиация освен ПВО на Шамандурата. Четирийсетинагодишен, набит, късо подстригана черна коса. Прилича на бурбон и го демонстрира на всеки и всички, но тепърва предстои да се разбере какво всъщност представлява. Самият факт, че успя да премахне двама свои предшественици за изумително кратък срок, говори за много скрити качества. Не е забелязан в редовете на ярките привърженици на войната, но това още не означава нищо.

И накрая последният… Шеленграм едва плъзна поглед към него и извърна глава. Любомир Велич, шеф на флотското разузнаване и контраразузнаване, пълнеещ красавец брюнет. Единствен от петимата не е адмирал, а само капитан първи ранг — земните бюрократи все отказват да приведат чина му в съответствие със заеманата длъжност. Поне на външен вид не си личи да изпитва комплекси от това, може би така дори му е по-удобно… трудно е да се каже. Приел е поста наскоро. От него се страхуват и вероятно не без основание — май това е всичко, което може да се каже.

Наистина са все акули, помисли Шеленграм. И петимата. Но бедата не е в това, че имат зъби и могат да хапят, а че тази петорка е елитът на властта. Тъкмо те, а не надутите чиновници, изобилно пращани тук от Колониалното управление, са движещият ремък за провеждането на земната политика. Сякаш нарочно подбират най-глупавите. И разбира се — на върха на планината — самият Адмиралисимус. Седим тук, чакаме го и си търкаме дъната на панталоните…