Александър Громов - Ватерлиния

Какво пък, поне не се наложи да чакам дълго — не ме изведоха, а ми дойде посетител. Доста младичък, с бледо лице, един такъв вял като подал се от задник глист. Веднага реших, че не е тукашен, а от Шамандурата, при това от вътрешността — от онези, дето с месеци не виждат слънце.

Седна на крайчеца на койката и се представи:

— Капитан-лейтенант Андерс, оперативен отдел на граничната флотилия. Разкажете какво се случи с вас.

— Дайте лист, ще напиша рапорт.

Той се усмихна — само с устни. Нали знаете как се хилят мъртъвците? Лично аз не знаех — до този момент.

— Че ще напишете рапорт, това е ясно. Но ви моля да ми разкажете — простичко, със свои думи.

Разказах му. И за непознатия от А–233 — знаех, че няма смисъл да крия. А Глиста ме слуша и кима, но толкова анемично, че сякаш ще заспи.

— Ясно — казва. — Сега, ако обичате, опишете подробно бомбардировките.

— Значи така — започвам. — Дълбочина осем хиляди и четиристотин, накратко, в пределите на указания за патрулиране коридор. Сонарът не улавяше странични шумове, това го помня добре. Режимът за цереброуправление не беше изключен. Тресна ме първо отдясно, после отзад, след това отгоре.

— Нататък?

— Лежах в безсъзнание. А като се свестих…

— Сигналните ракети?

— Изстрелях ги до последната. Нима не ме засякохте?

— Засякохме ви, не се тревожете. Но предположихме, че вероятният противник също ви е засякъл. Не ви ли се струва малко странно, че сега разговаряте с мен, а не с контраразузнавач от Лигата? Защо не се потопихте?

— Погледнете капсулата и сам ще разберете. Повярвайте, никак не е приятно да се клатушкаш в дрейф на повърхността на океана — нощем става задушно, денем жегата е непоносима, излизат смерчове. И през цялото време трепериш да не дойде жълтият прилив.

— Ясно — прекъсна ме Глиста. — Вие самият какво смятате?

Изцъклих удивено очи и си придадох тъповат израз.

— Какво да смятам? Онзи тип ме е халосал, няма съмнение. Успях да му разгледам капсулата — беше модифициран „Рибар“. Дълбочинни тактически бойни глави вместо обикновени, усъвършенстван сонар, за да удря отдалече и безнаказано… Аз самият не бих отказал да плавам на подобен съд.

— Не е изключено да плавате и на нещо по-добро. Тук сте само от година, нали? Значи всичко е пред вас… Ах, да, още един въпрос. Как мислите, защо този тип не ви взе в плен?

— Сигурно ме е пожалил. — Свих рамене. — Добър човек.

— Така ли смятате?

— И сам се чудя… А какво… много бели ли е направил в нашата зона?

— Достатъчно — процеди през стиснати зъби Глиста. — Имахме единайсет хранителни комбината, сега са десет.

— Ама че гадина — отвръщам и си мисля, че онези, от Лигата, не са глупаци — знаят къде да ударят най-болезнено. Не са рискували нито с контролния пост, нито с плаващия док — потопили са хранителния комбинат! Едва ли може да се измисли нещо по-умно за снижаване на бойния дух — ето, на Пьотър вече втори път му отказват да доведе тук жената и синчето заради недостига на хранителни продукти. Сега ще му откажат и за трети път.

А Глиста ме гледа, сякаш да провери дали се възмущавам искрено, или не. Май остана доволен.

— Как е самочувствието?

— Прекрасно. Не знам само защо не ме пускат.

Той пак се подсмихна.

— Не го вземайте навътре, най-обикновено недоразумение. Нали нямате оплаквания?

— Не, разбира се — засмях се. — Ако не ме бяха прибрали тук, досега да са ми намерили работа. А така си починах.

Сега вече усмивката му стана направо лъчезарна. Грозна картинка.

— Много добре. — Кимна. — Предполагам, че на Шамандурата ще ви изпишат нова капсула. А сега си събирайте багажа. И последен въпрос… Имате ли нещо против да ви направим ментоскопиране в лабораторията на оперативния отдел? Интересува ни вашата среща с непознатия. Нали разбирате, някои дребни факти, подробности, които сега не можете да си спомните, защото лежат в подсъзнанието… Съвсем доброволно, както се досещате. Бихте могли да откажете, естествено, като се обосновете с интимни подробности от личния си живот, които не ни касаят.

Аха, викам си, цял живот съм мечтал за това. Нямам търпение да позволя на разни непознати да ми ровичкат в мозъка, че аз това и в Центъра не го понасях, макар че няма какво толкова да крия. Но къде ще избягаш? Не съм цивилен, нито сме на Земята — военнослужещ на Капка. По-лесно е да се съгласиш, докато те молят с добро.

— Че защо не? — отвръщам. — Нали не е опасно?

Не се стърпях, престорих се на глупак. Така е по-добре. А Глиста пак се хили.