Лей Грийнууд - Омагьосан кръг

— Не знам — измърмори тя, докато вадеше от хладилника продуктите за салатата. — Имам някои неща, които ще свършат работа за такава неочаквана вечеря.

— Мога ли да си избера каквото ми харесва?

— Не ставай смешен и не си хаби момчешката усмивка за мен. Първо, номерът ти не минава, и второ, изглежда глупаво на физиономията на някой грамаден, колкото теб.

— Освен това беше изпълнена с обожание.

— Майка ми ме предупреждаваше да се пазя от жени като теб — избъбра добродушно Сет и свали сакото си. — Но аз не я слушах и виж докъде стигнах.

— И докъде по-точно? — попита Кортни.

— До салатата, за момента, но се опасявам, че в крайна сметка ще стигна до вратата и ще изчезна в нощта, без да получа нищо повече от сестринска целувка по бузата, която да топли съня ми.

Кортни се изчерви отново. Планирала бе да стане точно така, но вече знаеше, че иска нещо повече. Струваше й се, че откакто бе признала на Сет повечето от тайните си, защитните стени около нея нямат търпение да рухнат. Желаеше да я прегръща, да я целува и никога да не й позволява да се измъкне от сигурните му ръце. Като си шепнеше проклятия наум, Кортни сложи пържолите върху горещия грил.

— Имаш петнадесет минути, за да приготвиш салатата. Каква да бъде пържолата?

— От полусурова до леко препечена.

Кортни го погледна изненадана.

— Предполагам, че ще искаш твоята да е още кървава.

Кортни неволно потръпна.

— На мен ми харесва леко розова. — Това бе още едно от нещата, които дядо й не можеше да разбере.

— В такъв случай мога да ти призная, че шокирам жената на Клей всеки път, когато ме канят на гости. Те ядат месото почти сурово. След като забеляза, че цяла вечер се мъча да не гледам в чиниите им, тя започна да ми сервира само пилешко или спагети.

— Ти обичаш италианска храна? — попита Кортни, опитвайки се да намери тема, която да отвлече вниманието й от самия Сет.

— Как иначе бих могъл да порасна толкова?

— Бас държа, че си като дар Божи за отборите по ръгби.

— Не бях много лош, след като спряха да мислят, че с моите размери мога да бъда само защитник. Макар и да не изглежда така, аз съм доста бърз. На ден правех по няколко докосвания на топката в мъртвото поле.

Тя знаеше, че е играл ръгби. С тази конструкция, а и при положение, че е жител на Кентъки, просто не би могъл да го избегне.

— Предполагам, че майка ти и баща ти са посещавали, всеки мач.

— Майка ми никога не е харесвала ръгбито, а освен това тя почина, когато бях в гимназията. Баща ми наистина не пропускаше мачовете, дори след като влязох в колежа. Смяташе, че ще направя добра спортна кариера, но почина, когато бях последен курс. Беше ми много тежко, но поне той не разбра, че отказах едно предложение.

— Предложили са ти да станеш професионален играч? — изломоти Кортни и се обърна толкова бързо, че Сет се засмя.

— Толкова невероятно ли ти се вижда?

— Не, но…

— Избраха ме след първия рунд и ми предложиха да подпиша договор за един милион долара.

— И ти отказа! — Кортни положи усилия гласът й да не се превърне в писък, но след всичките лекции, които й бе изнесъл на тема финансова отговорност, тя не можеше да повярва, че съзнателно е пропуснал шанса да спечели толкова пари. — Защо?

— По същата причина, която те спира да зарежеш тази ферма. Исках да стана коневъд. Макар че ръгбито щеше Да ми осигури достатъчно пари, за да купувам добри животни, то нямаше да ми даде необходимите познания за конете, а и трябваше да стоя настрана от бизнеса от пет до десет години. Заповядай, салатите са готови — вметна той и погледна Кортни в очите. — Освен това съществуваше и проблемът с фермата. Не мисля, че бих могъл да чакам толкова дълго.

Кортни трябваше да върне мислите си към пържолите, преди те да станат прекалено препечени.

— И? — запита тя, докато слагаше месото в чинии и последва Сет към масата.

— Започнах да правя от търговията с коне повече пари, отколкото щеше да ми носи ръгбито. Нямам травми и имам почти девет години незаменим опит.

— Практичен бизнесмен, както винаги.

— Не, но понякога много помага, ако знаеш как да съчетаеш това, което искаш, с природните си дадености.

— Разкажи ми за майка си — помоли Кортни, когато седнаха на масата. Искаше да избяга от темата за постоянния му успех. Понякога мащабите на този просперитет я стряскаха. Когато слушаше за нещата, постигнати от Сет само за няколко години, тя се чувстваше като неудачник. Не можеше да преодолее чувството, че ако Сет бе наследил Айдъл ауър, щеше да намери начин да спазва всички принципи на дядо й и въпреки това да просперира.