Лей Грийнууд - Омагьосан кръг

— Какво искаш да направиш — да изсипеш сламата на едно място или да я разстелеш?

— Нито едното, нито другото, докато не изчистя праха и боклука отвътре — каза Кортни, докато отваряше задната врата, за да влезе въздух.

— Намери ми метла и ще ти помогна.

— Сигурно искаш да покриеш с нещо лицето си — стрелна го Кортни, докато му подаваше една метла. Понечи да развърже шалчето на врата си, но Сет извади носната си кърпа, която по размер съответстваше на самия него, и я закрепи така, че да закрива носа и устата му. Изглеждаше много смешен — като малко момченце, което се прави на бандит, но Кортни реши, че е по-добре да не му го казва.

През следващите няколко минути въздухът се насити с толкова прах, че бе невъзможно да се разговаря. Кортни беше благодарна, че полъхва лек бриз, който бързо щеше да издуха прахоляка. Имаше поне дузина неща, които би искала да каже на мистър Камерън.

Беше ядосана за това, че й стовари един вагон жребчета като гръм от ясно небе. Би ги отпратила, но се сети, че когато Тед я помоли да изчисти конюшните, явно е имал предвид точно тях. Трябваше да поговори и с него. Той правеше това, което смяташе за най-добро, но Кортни не желаеше да играе комбина със Сет зад гърба й. Това си беше предателство, което навремето се е наказвало с бесилка. От друга страна, намесата на Сет в живота й можеше да се приема като продължителна обсада, виновниците за каквато някога са били изтезавани.

Е, тя не искаше точно да го изтезава, но би възприемала помощта му по-добре, ако й оставяше поне няколко минутки, за да си поеме въздух. Всеки път, когато си мислеше, че се е справила с офанзивата му, той се появяваше пак, и то за да наруши равновесието й отново. Този мъж беше обсебен, но Кортни не можеше да определи дали от нея, от фермата, от жребчето, или от собствената си доброта.

— Защо ми помагаш? — попита тя, след като прахолякът се слегна и те можеха да започват да разстилат сламата.

— Защото не би могла сама да подготвиш конюшнята, докато пристигне вторият камион, а не бих искал жребчетата да стоят на пасбището и да чакат, докато бъдат настанени.

— Нямам предвид конюшнята — прекъсна го Кортни, раздразнението й прозираше в отсеченото произнасяне на думите. — Питам те по принцип. Искаш да запазя фермата ли?

— Не съм сигурен, че самият аз знам истинската причина.

— Ааа… — Кортни опита, но не можа да скрие разочарованието в гласа си и реши през следващите няколко минути да не казва нищо, макар че Сет продължи разговора.

— На няколко пъти, особено когато посрещането от твоя страна не беше от най-радушните, си задавах същия въпрос, но всичко, което можах да установя, бе, че се възхищавам на несломимия ти дух. Не искам фермата да бъде продадена, не искам Гас да бъде купен, нито пък желая да видя още един коневъд, извини ме — коневъдка, принудена да търси нов начин да изкарва прехраната си. Но най-вече не бих понесъл да стана свидетел на това как губиш битката, след като не си се предавала толкова дълго време. — Махна нехайно с ръка. — Освен това в момента ти даваш подслон на конете на мои клиенти и аз имам съвсем разумна причина да искам да останеш в този бизнес.

Сет млъкна за момент, озадачен от тишината в съседния бокс. Кортни едва ли оценяваше това, което й бе казал, независимо, че бе комплимент за нея, но тя никога не го бе слушала в мълчание. За Сет това бе по-смущаващо, отколкото гневните й изблици.

— Там ли си още?

— Да — промълви тя, а гласът й странно прекъсваше. Чу я, че започна отново да разстила слама. — Просто разсъждавах.

— Над това, което казах ли?

— Да — смънка Кортни разсеяно. — Може и да си най-досадното и безчувствено същество, което съм срещала, но не си глупав или умишлено нелюбезен, така че наистина мисля за това, което каза, макар и да смяташ, че не съм достатъчно интелигентна, за да управлявам тази ферма самостоятелно.

— Никога не съм казвал нещо срещу интелигентността ти — запротестира Сет, след което, както правеше обикновено, сам се набута между шамарите като добави. — Съмнявах се само в усещането ти за бизнеса.

— При положение че преди малко отбеляза колко се възхищаваш на решителността ми, това изказване ми се вижда доста неадекватно, дори и за теб.

Но този път тонът й не съдържаше като подтекст оскърбление и Сет отиде до вратата на бокса, където тя работеше.

— Да не би да ти има нещо? Не играеш както обикновено.

— Добре съм — промърмори тя, отваряйки вратата след него. — Ако не се размърдаш, няма да успеем да подготвим останалите отделения, преди да дойде камионът.