Лей Грийнууд - Роуз

— Говоря сериозно — рече той, но леко се усмихна.

— Аз също. Хич не ми пука — както би се изразил Монти — за балове, скъпоценности и слуги, щом ти ме обичаш.

— Е, тогава значи няма да искаш това.

Тя разбра за какво говори едва когато погледна към разтворената му длан, където лежеше златен пръстен с жълт камък.

Роуз ахна.

— Откъде го взе?

— Намерих го на един храст.

— Не говори глупости. Той изглежда също…

— … като пръстена, който видя на витрината на „Макграт и Хейдън“.

Роуз кимна.

— Защото това е същият пръстен. Накарах Джеф да ти го купи на връщане от ранчото на Кинг.

— Но той беше ужасно скъп.

— Това няма значение…

— Знам, че е отблъскващо прозаично и неблагодарно от моя страна, но има значение. Ти не би изхарчил семейните пари — тогава с какво го плати?

Джордж изглеждаше смутен. Тя не искаше да му разваля настроението, но се налагаше.

— Кажи ми, моля те.

— Продадох сабята си.

Роуз остана изумена. За човек, сражавал се във война, няма по-скъп спомен от оръжието му. Баща й се бе разделил с него едва след смъртта си. А Джордж бе продал сабята си, за да й купи венчален пръстен. Идваше й да заплаче от щастие. Глупчо, не съзнаваш ли какво означава това, че ме обичаш поне колкото семейството си? Не разбираше ли, че тя щеше да пести и да се ограничава до края на живота си, ако бе необходимо, за да откупи сабята му?

Джордж взе ръката й в своята и й сложи пръстена. Тя се хвърли в прегръдките му и го обля в сълзи. Не виждаше нищо. Едва различаваше скъпите черти на лицето му. Не можеше да не го погледне, без да си помисли колко е хубав, силен и добър. Той беше мъж — нейният съпруг, — който се нуждаеше от нея, но не го съзнаваше. Изглеждаше толкова силен, храбър и непобедим, но отвътре бе уязвим като дете. Само че не го знаеше. И другите не го знаеха, но тя нямаше да им каже.

Достатъчно й беше, че тя го разбра.

И все пак, щастието й не беше безоблачно.

Сигурна беше, че й бе подарил пръстена, защото я обичаше и искаше да й даде нещо, което тя особено силно желаеше. Но същевременно съзнаваше, че й го бе подарил, защото се чувстваше виновен — отказал бе да имат деца и пръстенът беше като изкупление.

Представяше си го как цял живот ще плаща за вината си и отново се закани да промени решението му. Достатъчно лошо беше, че се страхува да си позволи нещо, което всъщност желаеше. Чувството му за вина беше явно непоносимо.

Но с това щеше да справи по-нататък. Тази нощ искаше да се радва на любовта му, да остави душата си да се наслаждава на щастието, че я обича достатъчно, за да направи такава жертва за нея.

— Колко е красив — възхити се тя, — но съвсем не очаквах пръстена.

— Това е отчасти причината, за да ти го подаря — отвърна Джордж. — Ти никога не очакваш нищо, а си ми дала толкова много. Общо взето, това е единственото, което мога да направя за теб.

Роуз го притегли към себе си и притисна главата му към гърдите си.

— Не знам какво да направя, за да те убедя, че и така съм щастлива.

— Непрекъснато си на крак, принудих те да готвиш и да чистиш за половин дузина мъже, без да имаш приятелки, и да се откажеш от всякаква надежда да имаш семейство. Няма да има много кандидатки за женитба, ако на всяка жена се предлага само това.

— Щяха да се съгласят, ако знаеха каква е сделката — увери го Роуз. — Не можеш да се отървеш от мен, колкото и да се мъчиш.

— Още не ми е ясно — каза Джордж и целуна гърдите й през тънката нощница.

— Надявам се, че няма да искаш да ти обяснявам, докато ми размътваш мозъка така.

— Мога и по-добре — отговори Джордж, а в погледа му се четеше страст и закачливост.

— Надявам се — каза Роуз с леко разтреперан глас. — Разчитам на това.

През следващия половин час Роуз забрави за всички въпроси, които я измъчваха; за всички доводи, от които се нуждаеше, за да накара Джордж да промени решението си; дори за значението на жертвата му с пръстена. Съзнаваше само какво става с тялото й и радост се отдаде на всяко от движенията му.

Беше толкова горещо, че не можеха да заспят. Станаха и изнесоха столове в двора. Луната осветяваше околността, а нощта беше съвършено тиха. Дори щурците край потока мълчаха. Като че ли всяко живо същество пазеше силите си за през деня. Ветрецът шумолеше в изсъхналите листа на дърветата покрай потока и в безкрайните гъсталаци. Вероятно някой вълк или пантера причакваха жертвата си някъде в мрака и Роуз се радваше, че Джордж е до нея.

Трудно й беше да повярва, че след като досега бе живяла в град, тук — на десетки мили от населено място, — където на всяка крачка дебнеше опасност, тя се чувстваше в безопасност. Дори и индианците не я плашеха.