Лей Грийнууд - Роуз

Защото Джордж беше до нея.

Нямаше представа какво мислеха другите жени за него. Израснала бе без приятелки и не бе споделяла с никого вълненията си. Но все пак предполагаше, че много млади жени, привлечени от външността и властното му държание, щяха да се разочароват, ако откриеха, че той е тих и сериозен, истински домошар.

Тази мисъл й вдъхна увереност.

Спомни си за болката, която изпита, когато баща й замина; тревогата от назначаването му на преден пост; радостта и по време на отпуските; съзнанието, че винаги е на второ място.

Но с Джордж не беше така. Най-много от всичко той искаше да бъде с нея.

— Мислех си — каза той, като оглеждаше къщата, — че трябва да пристроим още една стая — на момчетата им е тясно.

Особено ако се върне Мадисън. Не го каза, но тя знаеше, че го мисли. Още не бе престанал да се надява, че брат му ще се върне.

— И ти имаш нужда от собствена стая — освен спалнята и кухнята. Освен това не трябва да се храним точно до камината.

— Това не е Вирджиния — засмя се Роуз. — Къщите в Тексас нямат приемни и трапезарии.

— Дори и да нямат, ние ще имаме.

Роуз се усмихна отстъпчиво.

— И какво друго ще имаме?

— Не знам. Трудно е да се каже докога ще останат момчетата. Ако някои решат да живеят тук със семействата си, не знам какво ще правим.

Зависи колко деца щяха да имат. Джордж не искаше да го каже, защото щеше да я засегне, но Роуз разбра какво има предвид.

— Може би ще предпочетат да си имат свой дом — предположи тя.

— Можем да построим къща край потока — предложи Джордж, като посочи към възвишението на няколкостотин ярда от тях.

— В такъв случай няма защо да изграждаш пристройка към къщата.

— Ще видим.

Роуз усети някакво напрежение и вдигна очи към Джордж. В гласа му бе прозвучала непозната досега нотка. Изражението на лицето му също се бе променило. Той се обърна към заграждението за добитъка.

— Мисля, че трябва да построим и обор. Бикът е твърде ценен и не бива да го оставяме на открито, където бродят вълци и пантери.

Дали ставаше дума само за обора, или не искаше да й обяснява защо всъщност мисли да разширява къщата? Тъкмо се канеше да го попита, когато дотича Зак. Беше толкова задъхан, че едва след няколко секунди успя да продума:

— Макклендънови идват. Вече минаха потока.

— На какво разстояние са от нас? — попита Джордж и несъзнателно погледна към пътечката около къщата, сякаш очакваше да ги види вече там.

— Не знам. Видяхме ги при дъбовете, където Монти лови пуйките. Соления ми показваше какво да правя, когато ги чухме да идват — обясни Зак.

— В два часа сутринта?

— Не можех да заспя. Соления също.

— Как ще заспи от въпросите ти? А къде е сега?

— Наблюдава ги.

— Какво ще правиш? — попита Роуз.

— Ще ги накарам да се махнат. Зак, ти стой тук и помагай на Роуз.

— Не е честно. Искам…

— Тук не става дума кое е честно и кое не — прекъсна го Джордж. — Роуз има нужда от помощта ти.

Заговореше ли Джордж с такъв тон, Зак знаеше, че няма смисъл да задава въпроси.

Джордж отиде бързо в спалнята. Взе едно яке и напълни джобовете му с патрони. Грабна и още една пушка.

— Ще се върна веднага щом мога, но не ме чакайте преди зазоряване.

— Внимавай, моля те — настоя Роуз.

— Разбира се. Очаквам големи събития и нямам намерение да позволя на Макклендънови да ми попречат.

Той реши да върви пеша, но скоро съжали. Ботушите му не бяха подходящи за вървене, още по-малко за тичане, но нямаше време да оседлава кон и да рискува да чуят тропота от копитата му.

Не се наложи да ходи много надалеч. Макклендънови бяха на около половин миля от къщата.

— Шшт! — обади се Соления от един гъсталак край потока.

Джордж се втурна към сенчестите места.

— Колко са?

— Шестима. Старецът ги води. Приближават бавно. Дори са увили копитата на конете. Искат да се приближат достатъчно, за да ни изненадат.

— Ясно. И аз имам изненада за тях.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — Сайлъс е с тях.

— Сайлъс! Но той замина за Корпъс Кристи.

— Сигурно се е измъкнал по пътя и се е върнал.

— Но защо?

— Нямам представа. Мислех, че ти знаеш.

— Не. Разговаряли сме само по работа.

— Сигурно има някаква причина.

— Предполагам и това ме притеснява.

— Какво ще правиш сега?

— Ще ги попитам какво търсят тук.

— Ама… — ухили се Соления. — Обзалагам се, че не си научил тази тактика в армията.

— Не, но това е битка, в която не искам да участвам. Може да е номер. Надявам се основната група да не се промъква зад къщата в момента.