Лей Грийнууд - Роуз

— Едва ли. Нямаше да положат толкова усилия да се приближат тихо, ако смятаха да отклонят вниманието ни.

— Обзалагам се, че е така. Да се надяваме, че и двамата имаме право. А сега да се връщаме към къщата. Трябва да минат оттук, през храстите. Щом стигнат до теснината, ще ги спрем. Аз от едната страна, а ти от другата.

Докато двамата изминаваха двестате ярда до къщата, Джордж се увери, че наоколо няма никой друг освен старият Макклендън, четиримата му сина и Сайлъс. Неизвестно защо останалите членове на фамилията не бяха с тях. Джордж и Соления заеха удобна позиция в шубраците и зачакаха. Скоро ги чуха да разговарят.

— Как ще го накараш да ти посочи къде е скрито златото? — обърна се старецът към Сайлъс.

— Само да пипнем хлапето и жената, и той ще ни каже всичко.

— Не бих, заменил злато за жена — отговори Макклендън и се намръщи презрително.

— Аз също, но Джордж Рандолф не прилича на нас. За него хората са по-важни от златото.

— Глупак — отсече старецът.

— Сигурен ли си, че има толкова много злато? — попита едно от момчетата. — Как са го пренесли от Вирджиния дотук, без никой да разбере?

— Половин милион е и са го взели със себе си. От къде мислиш, че имат златото, с което плащаха в Остин?

— Прибера ли си дела, отивам в Ню Орлиънз — каза друг от синовете му. — Ще напълня цяла стая с жени. Ще ги накарам да се разхождат само по черни чорапи.

— Аз пък ще си купя готина къща с много слуги, които ще правят всичко, което им наредя.

— И да лягат с теб ли? — закикоти се трети.

— И това — потвърди брат му.

— Още не сме докопали златото, а вие вече мислите как да го похарчите — сряза ги старецът. — По-добре запомнете добре какво ще правите, когато стигнем до къщата. Повтори им пак — обърна се той към Сайлъс.

— Оставяме конете до ограждението за добитъка — започна Сайлъс. — Джордж и жена му спят в стаята зад кухнята, а Соления и хлапето — от другата страна на коридора. Двама от вас ще заобиколят къщата, докато стигнат до…

— Късничко е за разходка, мистър Макклендън — подвикна Джордж, когато се приближиха до него.

— Ето защо обикаляш толкова надалеч от земята си — добави Соления от другата страна на пътеката.

Нападателите разбраха, че могат да се окажат в средата на кръстосан огън, неволно дръпнаха юздите и посегнаха към оръжието си. Конете вдигнаха глави, изпръхтяха и се размърдаха неспокойно, като се въртяха ту на едната, ту на другата страна. Яздеха вкупом и в получилата се суматоха започнаха да си пречат.

— Какво правите тук? — попита строго Джордж. — Да не би да отивате на гости по това време?

— Дойдохме за златото — отговори Сайлъс.

— Защо му каза? — скара му се старият Макклендън. — Сега ще бъде нащрек.

— Рано или късно трябваше да му кажем — отговори Сайлъс. — Не можеш да хванеш някой, без да му кажеш какво искаш от него.

— Особено когато не знаем къде го е скрил — добави едно от момчетата.

— Имам само стотина долара — рече Джордж. — Защо мислиш, че момчетата отидоха да продадат част от добитъка?

— Говоря за заплатите на войниците — отвърна Сайлъс.

— Не знам нищо за никакви заплати.

— Имам предвид онези, които открадна баща ти.

— Ти си пиян, Сайлъс — каза Джордж. — Знаеш ли за какво говори, Солени?

— Баща ти плени войниците от Съюзническата армия, които охранявали заплати на стойност половин милион долара — обясни Соления. — Парите не са намерени и до ден днешен. Баща ти каза, че това било уловка, а златото било другаде.

— Неговият баща е откраднал златото — продължаваше да настоява Сайлъс. — След войната Джордж е живял почти цяла година във Вирджиния. Сигурно го е намерил. Златото, което похарчи в града, е част от краденото.

— Дълбоко грешиш.

— Откъде един бивш войник, като теб, може да има злато?

— От продажбата на малко земя, която наследихме от леля ми — отговори Джордж. — Провери в съда, ако искаш.

— Не ти вярвам. Донесъл си златото тук и си го скрил. Не се безпокой — няма да ти го вземем всичкото.

— Колко ще вземеш, Сайлъс?

— Половината. А съобщя ли на властите, нищо няма да ти остане.

— А след като вземеш едната половина, няма ли да поискаш и останалото?

— Половината ми стига.

— А Макклендънови? Може би си мислят, че е по-лесно да крадат злато, отколкото добитък.

Синовете на Макклендън ругаеха тихо и по всичко изглежда, се канеха да стрелят по посока на гласовете.

— Успокойте се — предупреди ги старецът. — Ще ви застрелят, преди да изминете и десет ярда.