Лей Грийнууд: Роуз

— Не искам да тръгвам без теб — възрази Роуз.

— Най-добре ще бъде, ако Соления и аз останем. Ако нападнат, докато сме при потока, не стреляйте по тях. Не искам да разберат къде сме.

На Роуз й беше ясно, че ако напуснат къщата, Макклендънови ще унищожат всичко в нея. Стана й мъчно за красивата спална мебел — в къщата нямаше друго по-ценно от нея.

Освен снимката на Том Бланд.

Тя се запъти към стаята на момчетата. Отвори чекмеджето и бързо взе снимката. Тъкмо се канеше да се върне, когато видя края на друга снимка в рамка и отмести ризите, които я покриваха.

Дъхът й секна. Това беше снимка на семейството на Джордж пред дома им във Вирджиния, вероятно преди да заминат за Тексас. Зак беше още бебе в ръцете на майка си.

Погледът й моментално бе прикован от най-високото момче, което стоеше зад майката. Нежна усмивка омекоти лицето й. Джордж. Изглеждаше толкова млад и сериозен. Не толкова хубав като сега, но личеше какъв ще стане.

Погледът й неизбежно бе привлечен от мъжа, който стоеше вдясно. Остана поразена. Уилям Хенри Рандолф изобщо не изглеждаше така, както си го бе представяла. Той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Единственият усмихнат на снимката! Чарът му го правеше да изглежда като жив. Струваше й се невероятно, че бащата, от когото се страхуваше Джордж и когото близнаците презираха, е този прекрасен мъж. По лицето му не бе изписана нито безхарактерност, нито разгулност или порочност. Той беше олицетворение на всяка женска молитва.

Отмести поглед към Аурелия Рандолф. Тя беше бледа, крехка, стеснителна и уморена жена. Съпругът й я засенчваше — липсваха й неговата енергия и жизненост, които сякаш преливаха от снимката, — но беше изключително красива. Роуз изпита тръпка на ревност при вида на тази жена, запазила се така красива, въпреки раждането на толкова много деца.

Останалите разпозна лесно. Тейлър стоеше малко настрана — както винаги единак, — а близнаците бяха от двете страни на майка си. Хен бе сложил покровителствено ръка на рамото й. Джеф почти не се забелязваше между Джордж и бащата. А копието на Джордж сигурно беше Мадисън.

Роуз потърси други снимки, но нямаше. Уви внимателно двете фотографии. Сигурно бяха единствените спомени на Джордж отпреди войната. Бяха му необходими, за да освежава паметта си.

Нападението започна пет минути след като Зак и Роуз излязоха от къщата. Не атакуваха фронтално, а от всички страни, през храстите, откъм огражденията за добитъка и двора.

— Няма да можем да се държим дълго — извика Соления от коридора.

— Стреляй, колкото можеш по-бързо — отговори Джордж. — Ако отблъснем първата атака, може би ще имаме шанс.

Обикновено двама души не могат да се противопоставят на толкова много нападатели, но теренът около къщата беше разчистен на петдесетина ярда във всички посоки. Джордж и Соления виждаха всеки един от Макклендънови, щом се появеше на открито. След петнадесетина минути нападателите намаляха с четвърт и се оттеглиха.

— А сега какво ще правим? — извика Соления от кухнята.

— Ще чакаме — отговори Джордж от спалнята. — И ще заредим колкото можем повече пушки, преди да се върнат.

Но никой не се появяваше. Здрачи се, после се стъмни съвсем, ала никой не идваше.

— Какво ли са намислили? — зачуди се Соления.

— Ще ни подпалят.

— Откъде знаеш?

— Това е единственото, което могат да направят. Факлите им вече горят.

Соления видя зловещото зарево в гъсталака.

— Какво ще правим?

— Ще излезем, преди да се превърнем в жива мишена.

Джордж събра пушките, натъпка патрони в джобовете си и хукна навън, към потока. Соления го последва.

— Бягат! — извика един от Макклендънови и около двамата се изсипа дъжд от куршуми.

— Остави ги — чу се друг глас. — Интересува ни златото.

— Да, но не знаем къде е.

— Сайлъс казва, че знае.

Джордж и Соления стигнаха до потока, пропълзяха през храсталаците и се промъкнаха до брега.

— Къде е пещерата на Зак? — промърмори Джордж.

— Тук, долу — чу се гласът на Зак в тъмното. Сухото лято бе превърнало потока в тесен ручей, но периодичните наводнения бяха разширили коритото му двадесет фута на дължина и шест фута на дълбочина. Гъстата орехова горичка ограждаше потока от двете страни и свършваше там, където той правеше остър завой. Течението бе издълбало лабиринт от тунели между дълбоките дебели корени. Беше задушно и влажно, но, за щастие, хладно.

— Голяма пещера. Тук могат да се скрият десетина души.