Лей Грийнууд - Роуз

— Или ти си луд, или баща ни. Не бях чувал подобни измишльотини.

— По-скоро Том полудявал, колкото повече баща ти искал да го съсипе. Съблазнил сестра му само за да го предизвика.

— И го убил, защото бил толкова добър, че не можел да го търпи повече жив?

— Мисля, че не е искал да се стига чак до там. Пиенето му помрачило разсъдъка.

— Нищо не го е объркало. Той си беше проклет до мозъка на костите.

— Не беше толкова лош, че да не изпитва угризения. Смотолеви нещо за Том, но не разбрах какво — предполагам, че само той е знаел за какво говори.

— Не мисля, че е изпитвал угризения за убийството на Том — троснато настоя Джордж, — но се радвам, че нещо го е измъчвало. Дано да е страдал поне наполовина колкото нас.

— Наистина страдаше, при това за теб.

Джордж не искаше да слуша повече. Бе приел факта, че баща му не е притежавал съвест. Не можеше да си позволи отново да се надява на обратното.

— Само не ми казвай, че е мислил за мен, след като толкова години не ми обръщаше внимание. Няма да ти повярвам.

— Не знам колко често се е сещал за теб, но се гордееше с теб. Това е една от причините, поради които момчетата с готовност му се изповядваха. Мислеха, че след като толкова много мисли за теб, ще прояви желание да изслуша и тях.

Джордж искаше да стане и да се махне. Не вярваше на нито една дума. Но онова, което го разстрои най-много, беше, че му се искаше да повярва. Необходимо му беше да повярва. Независимо какво му разказваше Соления, щеше да седи до него, да чака и да се надява да чуе нещо, което ще го накара да започне поне малко да уважава баща си.

— Баща ти знаеше, че е лош човек, но ти не си като него.

— Не си измисляй, Солени — сряза го Джордж, но усещаше как потребността да му повярва става все по-голяма. Само да можеше да приеме, че Соления казва истината!

— Каза, че докато още си бил дете, виждал, че ще станеш мъж, какъвто той сам би желал да бъде. Знаел, че го обожаваш и че би направил всичко, за да му се харесаш. Точно в този момент решил да те държи на разстояние, за да не съсипе живота ти.

— Не мога да повярвам, че баща ми е станал най-ненавижданият човек във Вирджиния, само за да ме предпази от себе си?

— Не. Съмнявам се, че е правил неща, които не са му харесвали, но е искал да те предпази. Точно затова те е изолирал от себе си.

— Така че да израсна без никаква закрила.

— Знаел е, че си достатъчно силен, и се е оказал прав.

Джордж вече почти бе повярвал, но всичко това му дойде твърде много. Нито веднъж през живота си не бе чувал баща си да споменава, че има силен характер. Тъкмо обратното — ругаеше го, защото бил слабохарактерен и склонен повече към приказки, отколкото към действие. Беше се подигравал на непохватността му, приятелите му, на желанието му да отиде в Уест Пойнт. Може и да е изпитвал известни угризения за смъртта на Том — явно бе запазил малко човечност в душата си, — но не му се вярваше, че се е възхищавал от сина си по някакъв начин.

— Даде ми нещо да ти предам. Накара ме да обещая, че ще го получиш.

— Откъде научи как да ме намериш?

— Той ми обясни как да стигна при теб. Сигурен беше, че ще си тук. Каза, че си се върнал, защото братята ти имат нужда от теб.

Джордж отново започна да се колебае. Понякога искаше изобщо да не бе имал баща. В момента го искаше повече от всякога.

Соления отиде до завивките си и измъкна оттам сабя. Подаде я на Джордж.

— Поиска да ти я предам.

Джордж не можеше да я докосне. Колкото и да искаше — не можеше. Това щеше да означава, че е повярвал на Соления и че е уязвим. Отстъпеше ли веднъж, нямаше връщане назад и никаква преграда за болката, която бе насъбрал в течение на годините. Не можеше да поеме този риск.

— Защо поиска да ми дадеш сабята?

— Написа и писмо.

Той отиде пак до завивките си и извади оттам един изпомачкан плик. Восъчният печат беше повреден, но не счупен напълно.

— Написа го в нощта, преди да загине.

Джордж се вцепени. Не можеше да помръдне. Вторачи поглед в плика. Изпитваше силно желание да го вземе, но се страхуваше. Беше на границата, откъдето връщане назад може би нямаше. В този миг си спомни какво му бе казала Роуз — толкова много се боял да не сгреши в нещо, че би се самоубил и би се отрекъл от възможността да има онова, което иска. Ако нямаше смелостта да прочете последните думи на баща си до него, как щеше да има смелостта да се справя с живота по-нататък?

Как щеше да заслужи жена като Роуз?

Бързо, преди да е променил решението си, той грабна плика, счупи восъчния печат и извади писмото. Там беше написано едно-единствено изречение: