Лей Грийнууд - Фърн

— Може и да имам някоя рокля, която да ти стане — каза най-после Роуз.

Фърн усети напрежение в тялото си. Беше направила изявлението си, знаейки със сигурност, че в целия Абилийн нямаше подходяща рокля за нея. Никога не си беше мислила сериозно да изправи лице в лице с онези намръщени и неодобряващи нищо хора. Не знаеше какво щеше да я смущава повече — погледите им или самата рокля. Не можеше да си спомни как се е чувствала с рокля — как трябваше да се движи, как да сяда. Нямаше и никаква представа какво да прави с мазолестите си и напукани ръце. Дори и ръкавиците не бяха успели да ги предпазят от грубата работа.

После идваше проблемът със Саманта. Никоя жена не би пожелала да се сравнява с нея. Фърн щеше да излезе от естествената за нея среда и да попадне в свят, в който Саманта беше като у дома си, света, който беше родена да управлява.

Ако бяха на каубойско състезание, би било по-различно…

Но Фърн не можеше да се откаже от възможността да бъде с Медисън. Делото на Хен щеше да се реши след три дни и той щеше да бъде освободен, а всички обвинения да отпаднат. Тогава нямаше да има никаква причина Медисън да остане в Абилийн повече.

Мисълта за заминаването му й причиняваше болка. Не можеше да отхвърли възможността да прекара още няколко часа с него.

— Ти си много по-дребна от мен — каза Фърн. — Не бих могла да вляза в нито една от роклите ти, дори и да разпориш всички шевове.

— Тази ще ти стане — засмя се срамежливо Роуз. — Бях толкова потисната от вида си, напомнящ този женски бизон, че си поръчах две рокли в Сейнт Луис и още една в Канзас Сити. Магазинът в Сейнт Луис ми изпрати погрешни номера. Ако ти станат, това ще ми спести грижата да ги връщам.

Фърн се отпусна. Нямаше никакъв начин някой да обърка толкова много размера на Роуз, че да се окаже подходящ за Фърн, но наред с облекчението, което почувства, че нямаше да отиде на партито, усети и съжаление.

Искаше й се още веднъж в живота си да се позабавлява, да има възможността да бъде самата тя, а не да трябва да се насилва и да убеждава хората, че е по-скоро мъж по природа. А за да бъде честна пред себе си, трябваше да си признае, че й се искаше някой да пожелае да танцува с нея. Тя не можеше, но сигурно щеше да й бъде приятно да опита.

Но най-много от всичко желаеше да има някой, който да си мисли, че е красива, макар да знаеше, че не беше. Знаеше го от десетгодишна възраст, когато едно момче й каза, че е по-грозна от малкото на булдог, а тя го беше повалила на земята и бе разбила носа му. Беше го направила по-скоро за да се сдържи да не се разплаче, отколкото да си върне на момчето, но я беше заболяло толкова много, че никога не го беше забравила.

Никога не си беше помисляла, че може да бъде хубава, докато Медисън не започна да прекарва цялото си време с нея, да й повтаря, че е хубава и че я обича. Вината беше изцяло негова. За всичко беше виновен той.

— Достатъчно приказки изприказвахме за една вечер — каза Роуз, когато чу стъпките на Джордж на предната веранда. — Утре трябва да проверим дали ще можем да осъществим намеренията си. Междувременно ще се наложи да не ходиш на ранчото — посъветва тя Фърн. — Грижите покрай животните не са начин за подготвяне за парти.

Медисън не можеше да намери Роуз. Беше раздразнен, че я нямаше, защото тъкмо бе събрал смелост да разговаря с нея за Фърн. Реши да чака, но бързо се отегчи в собствената си компания. Премести се от салона на предната веранда, а после в задния двор, където откри Уилиям Хенри да играе под сянката на канадска топола. Ед не се виждаше никъде.

Уилиям Хенри си беше направил истинска дървена колиба. Беше си построил от малки пръчици и конюшня. В конюшнята имаше около десетина дървени кончета и крави. Трима каубои на коне обикаляха наоколо, навярно да пазят от конекрадци.

— Това е много хубав комплект — каза Медисън, докато Уилиям Хенри галопираше един от ездачите в конюшнята. — Баща ти ли ти го поръча?

— Ами — отвърна Уилиям Хенри, без да отклони поглед от играчките си. — Чичо Солти ми го направи и ще ми направи още, докато ме няма.

Първият ездач завърши обиколката си на конюшнята. Уилиям Хенри избра друг и започна втора обиколка.

— Ездачът има ли име? — попита Медисън.

— Това е чичо Монти. — Той вдигна нагоре фигурата, за да може Медисън да я разгледа хубаво. — Виж, прави гримаса.

— Защо? Да не би някой да е откраднал някоя от кравите му?

— Не. Онова момиче го тормози отново. Чичо Монти не обича момичета. Казва, че причиняват прекалено много проблеми.