Лей Грийнууд - Фърн

— Никога не съм казвала, че ще отида — обади се Фърн. — Медисън просто е предположил, че ще направя това, което той желае.

— Може и така да е, но сигурно не мислиш да му откажеш в този момент? — възкликна госпожа Абът.

Фърн се зачуди какво беше направил Медисън, за да се издигне от мъж, заподозрян в опит да се вмъкне в спалнята й, в джентълмен, на който даже и жена като Фърн да не можеше да откаже. Искаше й се и тя да може да се радва на благоговение в очите на хората.

Не виждаше как отиването й на парти би променило нещата. Ако преди се притесняваше как щеше да изглежда в обществото на местните красавици, то сега й се струваше върховна глупост дори само да си мечтае да се появи на едно парти със Саманта Брус.

И все пак наистина си мечтаеше да отиде, жадуваше за това всяка нощ, представяше си, че се появява в рокля, по-красива от всяка дреха, която Саманта можеше да купи в Бостън или Ню Йорк. Мечтаеше да бъде по-красива от всяка жена, която Медисън бе виждал някога, и да танцува през цялата нощ, копнееше да я държи в обятията си, да види очите му толкова изпълнени с любов, че да забрави, че има и други жени в залата. Мечтаеше да й шепне думи за любов и вечна вярност, мечтаеше за целувките му, които щяха да възпламенят душата й, и за желанието, което щеше да запали в тялото му.

Но всяка сутрин светлината на деня и хладният ум безмилостно разпръскваха всичките й мечти.

Нямаше никаква рокля, а беше убедена, че Саманта Брус притежаваше дузини по-красиви от всяка, която можеше да се купи в Канзас Сити или Сейнт Луис, даже и в Чикаго.

Нямаше и никакъв шанс да направи впечатление на когото и да било с външния си вид. Косата й беше в пълен хаос, а кожата й — потъмняла от слънцето и загрубяла от тежката работа.

Колкото и да копнееше да бъде прегръщана и целувана, съзнаваше, че старата паника щеше да я принуди да отблъсне Медисън. Винаги ставаше така, макар че понякога толкова страдаше по него, че чак плачеше.

Но тя не можеше да се откаже. Независимо какъв спор предизвикваше, независимо какво ще се случеше, част от нея продължаваше да вярва, че щеше да се намери изход, и тази част сега беше по-настойчива, отколкото всеки друг път.

Вероятно щях да отида, ако имах рокля — отговори Фърн на госпожа Абът. — Но в Абилийн няма къде да се купи, поне не такава, която да е подходяща за партито на госпожа Маккой.

— Несъмнено — съгласи се госпожа Абът. — От години разправям на Сара Уелс, че трябва да поръча на съпруга си да й донесе подходящи официални дрехи. На много жени в Абилийн им е омръзнала басмата.

Фърн беше очаквала от Роуз да я засипе с предложения, но тя не каза нищо, а вместо това я изучаваше по начин, който я смущаваше, защото не го разбираше. Беше се привързала много към Роуз — тя й беше най-близката приятелка, която бе имала някога, — но Фърн си напомни, че предаността на Роуз беше насочена най-напред към съпруга и семейството му.

— Мислех си да отида в Канзас Сити, но след смъртта на татко просто забравих за това.

— Сигурна съм, че Медисън ще те разбере — увери я госпожа Абът, — но не очаквам да прояви прекалено голямо разбиране по отношение на партито. Мъжете не са съобразителни.

Роуз продължи да се въздържа от коментар.

— Той ще очаква да отида — каза Фърн. — Откакто дойде тук, не съм направила нищо по-различно от това да го вбесявам.

Чудеше се колко време щеше да продължава да си мисли, че я обича, колко дълго щеше да иска да я държи в прегръдките си, колко още седмици оставаха, преди образът й да започне да избледнява в паметта му. Колко ли време оставаше, преди да забрави какво го беше накарало да се влюби в нея и да забрави всички дребни неща, които я правеха нещо много повече от обикновена жена в панталони.

Но тя не би го забравила никога. Никой друг не влизаше в стаята по начина, по който той го правеше — сякаш беше собственикът. Самото му присъствие караше температурата й да се покачва. То караше и думите й да звучат по-силно. Беше изпълнена с очакване за нещо чудесно.

Когато видя Саманта Брус, отново осъзна, че той неминуемо щеше да се върне в Бостън, животът сякаш я напусна. Чувстваше се изчерпана и унила. Очакването и трепетът бяха изчезнали. На тяхно място дойде убедеността, че Медисън щеше да се ожени за Саманта. Все повече й се искаше да бъде с него, но при всяка среща болката ставаше по-силна.

Жадуваше до отиде и на забавата. Дълбоко в душата й се спотайваше желанието да разбере дали можеше да се сравнява със Саманта. Това беше глупава мисъл — нямаше никакво място за сравнение между двете, но Фърн не искаше да прогони надеждата…