Лей Грийнууд - Фърн

— И кога откри тази истина?

— Когато се запознах с госпожица Брус и разбрах, че те обича много повече, отколкото някога бих могла.

— Саманта? Тя гледа на мен като на брат.

Фърн бе радостна, че поне му беше вдъхнала малко живот и сега той не изглеждаше толкова скован и безжизнен.

— Тя те обича, Медисън. Може и да не го забелязваш, но е така. Луда е по теб.

— Но това няма нищо общо с нас, аз не съм влюбен в Саманта.

Беше възвърнал предишния си вид. Нищо не можеше така да съживи мъж като Медисън, както противопоставянето.

— Може и да не си, но ще се влюбиш.

— Това е абсурдно! — възрази той. — Познавам Саманта от години и съм имал предостатъчно време да се влюбя в нея, ако съм щял да го направя. Но не съм, влюбих се в теб и не знам какво се опитваш да направиш, но не ти вярвам. — Медисън скочи и като взе ръцете на Фърн, я изправи на крака. — Ти ме обичаш. Виждам го в очите ти! Знам, че е така.

— Пусни ме.

Старата паника се надигна толкова бързо, че Фърн потръпна, шокиран от реакцията й, Медисън изпусна ръцете й и отстъпи назад.

— Само те докоснах!

Стана й болно, когато го видя да се отдръпва. Беше си помислил, че изпитва отвращение при допира му и че не можеше да понася близостта му. Страдаше заради мъката в очите му, защото знаеше какво е да бъдеш отхвърлен. Не можеше да постъпва така с него. Той заслужаваше истината, а не да бъде нараняван с лъжи.

— Седни на мястото си, Медисън — успя най-сетне да проговори Фърн. — Има още нещо.

Медисън остана прав, а стоическото му изражение излъчваше по-скоро горчив укор, отколкото гняв. Фърн също остана права.

— Нямам намерение да те лъжа повече — каза тя, като се мъчеше да не отклонява погледа си. — Наистина те обичам, повече отколкото съм си мислила, че мога да обичам някого. — Тя се извъртя зад стола си, когато Медисън се опита да я вземе в обятията си. — Но няма смисъл, защото не мога да ти позволя да ме докосваш. Опитвала съм се, о боже, колко съм се опитвала, но не мога да го преодолея.

— Не бъди глупава. Сигурно не искаш да кажеш…

— Видя го току-що, докосна ме и аз се разтреперих. — Той не й вярваше и не я разбираше. — Почувства го, знам, че е така. Познах по погледа ти. Би било още по-лошо, ако бяхме женени. Ще искаш да ме докосваш непрекъснато, а аз ще започна да се ужасявам само като те погледна. Положих усилия да си наложа да ми харесва, внушавах си, че желая да ме вземеш в обятията си, но самата мисъл за това ме плаши до смърт.

Медисън си наложи волята да не помръдне и да не вдига ръцете си. Наруга се наум, че беше такъв глупак. Ако я обичаше наполовина колкото си мислеше, че я обича, трябваше да го е разбрал.

— Това е, защото онзи мъж се е опитал да те изнасили, нали?

— Да.

Можеше само да си представи колко се е тормозила, като гледа как приятелките й се влюбват, и е знаела, че никога няма да й случи или се е страхувала, че все пак би могло…

И ето, чудото се беше случило.

— Можеш да го превъзмогнеш. Аз ще ти помогна.

— Подготвен ли си да се ожениш за жена, която няма да можеш да докосваш никога до края на живота си? Готов ли си да се откажеш от всякаква мисъл да имаш истинско семейство?

— Няма да стане така — увери я той. — Сега разсъждаваш по този начин, но ще престанеш, след като имаш възможността да свикнеш с близостта ми.

— Няма да спя в леглото ти! — заяви Фърн. — Дори няма да остана и в същата стая.

Медисън долови решимостта в гласа й отчаянието в дълбините на очите й и видя с каква суровост стиска челюст. Беше изплашена, прекалено изплашена, за да може да контролира реакциите си спрямо него.

— За малко други неща съм си мислила, откакто ме целуна за пръв път — каза Фърн. — Исках да си внуша, че ми е било приятно, опитвах се, но не мога.

Медисън почувства как щастието му се изплъзва между пръстите с такава лекота, с каквато канзаският вятър духаше през косата му. Цялото му тяло се напрегна да отвърне на удара. Беше се отказал от толкова много неща, когато напусна Тексас, и нямаше никакво желание да губи повече, разбира се, не и Фърн.

— Ще чакам толкова дълго, колкото се наложи — каза той. — Ще те заведа при най-добрия лекар…

— Не разбираш — прекъсна го тя. — Когато носех панталони, ругаех и яздех коне, си мислех, че просто се опитвам да прикрия страха си и че някой ден всички отново ще се оправи. Сега знам, че няма.

— Това не е вярно.

— Ти искаш да имаш съпруга, която да те обича по начина, по който всички мъже желаят да бъдат обичани, а аз не съм способна на това.