Лей Грийнууд - Фърн

— Аз умирах по същия начин, по който умираше и мама, но никой не можеше да го види. Никой не го разбираше. На никого не му пукаше.

— Близнаците имаха нужда от теб.

Близнаците имали нужда от него! Това беше смехория. Близнаците никога не бяха имали нужда от никого, най-малко пък от него. Но как би могъл Джордж да разбере това? Той виждаше единствено две четиринадесетгодишни деца, оставени да се оправят сами с цяло ранчо. Той никога нямаше да разбере, че на дванадесетгодишна възраст те бяха способни да вършат тази работа по-добре, отколкото той, когато е бил двадесетгодишен. Или пък сега, когато беше на двадесет и шест.

— Питай Хен дали ме е искал тогава — каза Медисън. — Знам, че трудно мога да бъда харесан, но направих всичко възможно. Опознах всеки милиметър от това мизерно ранчо. Ако ме оставеха на десет мили от къщата, можех да се завърна у дома за един час. Но независимо какво правех, то не беше достатъчно добро за тях. Монти дори ми нареждаше да си стоя вкъщи с бебетата и да оставя истинската работа на вас.

— Монти не мисли и половината от онова, което казва.

— Той говореше също като татко — продължи Медисън. „Защо не можете да бъдете като момчетата на Джо, Франк или Джордж? Защо трябва да ме поставяте в неудобно положение, като прекарвате свободното си време заврели нос в някаква книга или в опити да покажете колко сте умни?“ — Знаеш ли, татко ми каза, че имал парите за моето образование, но сметнал, че съм се възгордял твърде много, и решил да ме върне у дома. Според него позорът да бъда изхвърлен от училище щял да ме постави на мястото ми.

Това беше най-ужасното преживяване в живота му. Все още чувстваше унижението и гнева, който замъгляваше разума му в продължение на седмици след завръщането му вкъщи. Майка му никога не го бе обвинявала или мъмрила. Още по-зле: тя го бе молила да се опита да разбере баща си и да се стреми да бъде синът, който старият искаше.

Джордж бе единствената причина Джеймз да не избяга още тогава, но сега той осъзна, че за Джордж никакви егоистични причини не можеха да вземат връх над дълга.

— Трябваше да се махна, за да разбера кой съм. Отношението на татко ме задушаваше, ранчото ме задушаваше.

— Аз разбрах кой съм, когато се върнах у дома.

— Ние сме еднакви, Джордж. Сега може би бих могъл да се върна, без да се страхувам, че ще изгубя самоличността си, но няма да го направя, ако ти не го искаш.

— Ти никога не ми каза къде си бил през това време и какво си правил.

На Медисън му се струваше, че оттогава бе изминала цяла вечност. Едва ли си струваше да си спомня за това време.

— Няколко месеца преди смъртта на мама получих писмо от Фреди. Баща му предлагаше да ме изпрати в Харвард и да ме назначи на работа във фирмата си. Винаги съм мечтал за такъв живот. Исках да ти пиша, но реших, че няма смисъл.

— Но как можа да изоставиш момчетата в разгара на войната?

— По дяволите войната! Имаш ли представа до каква степен ми е писнало да слушам за нея?

— Не разбираше ли за какво се борехме?

— Естествено, че разбирах. Аз бях начетеното братче, ако не си забравил. Вие искахте да ви се даде правото да се отцепите от съюза, за да може, когато някой се ядоса на някого, да се отдели и да създаде своя собствена държава. Но аз смятах подобен начин на управление за прекалено глупав, за да умирам за него.

— Никога не казвай това на Джеф.

— Не очаквам, че изобщо някога ще има какво да си кажем с когото и да било от вас.

— Тръгваш ли си?

— Не! — Джеймз почти изкрещя. — Аз дойдох тук, за да докажа, че Хен не е убил онзи човек, и смятам да си свърша работата докрай. Нито ти, нито Хен, нито пък онази Далила в овчи кожи, можете да ме спрете. Когато приключа с това, ще се завърна в Бостън.

— Защо тогава дойде? Можеше да наемеш някой адвокат в Сейнт Луис и да си спестиш доста неприятности.

— Дявол да го вземе, Джордж! Не можеш ли да ми дадеш поне малко признание? Мислиш ли, че ако не исках да спася Хен от въжето, нямаше да изпратя друг адвокат?

— Но ти ги изостави в Тексас!

— Защото знаех, че нямат нужда от мен! — изкрещя Медисън. — Те не ме искаха. Заминах си, защото, ако бях останал, щях да полудея.

— Не мога да разбера това.

— Преди можеше — каза Джеймз и седна. Ядът му бе преминал. — Някога ти беше единственият човек, който ме разбираше.

— Тогава ти беше друг.

— Не, просто бях неуверен.

— Кой, ти ли?

— Не се подигравай. Не всички бяха сигурни в себе си като теб. Том Бланд никога не ми е казвал колко съм страхотен. Имах само ума си и острия си език — неща, които никой освен Фреди и няколко учители не оценяваха. Мислех си, че и ти ги оценяваше. Спомням си как ми казваше да бъда търпелив и да не се отчайвам. Но ние се преместихме да живеем в Тексас и тогава избухна войната. Когато мама умря, аз трябваше да си тръгна. Знаех, че ако татко се върне, преди да замина, щях да остана там до края на живота си.