Лей Грийнууд - Фърн

— Ще трябва да дойдеш с мен, докато изясня всичко това — нареди Хикок.

— Разбира се — Джеймз остави пушката, като се постара тя да бъде по-далеч от бармана. Вместо да си пробие път през тълпата от двете страни на бара, той прескочи плота и се приземи точно до шерифа. После взе сакото си, изтупа го и го облече.

— Хайде да тръгваме — каза Хикок. — Трябва да си довърша играта на карти. Не мога да се мотая тук цяла нощ.

— И просто така ли ще го пуснеш? — запита някой от тълпата.

— Изглежда, че тия Рандолф могат да правят каквото си искат — заяви друг.

— Ще го прибера в затвора, но няма да го задържа там твърде дълго, освен ако не се налага. — Шерифът обърна гръб на разгневената тълпа и излезе на улицата. — Сега остава само Монти да пристигне в галоп в града — оплака се той, докато пресичаха улицата — и да започне да крещи като че ли го колят.

— Той няма да дойде заради мен.

— Няма значение защо ще дойде. Появи ли се тук, ще имаме неприятности.

Но за Медисън имаше огромно значение.

Джеймз седеше в килията си, когато чу да се отваря вратата на затвора и някой да влиза. Погледна часовника си. Бяха изминали двадесет и осем минути. Медисън не знаеше колко бързо се разчуват новините в Канзас, но предположи, че трябва да е доста бързо, като се имаше предвид, че е полунощ. Някой беше разбудил Джордж, беше го накарал да се измъкне от леглото и бързо да се облече.

Джеймз знаеше, че човекът, влязъл в затвора, можеше да бъде само Джордж. Той беше единственият от братята му, който се интересуваше от него. Хен се бе обърнал с гръб, когато Хикок вкара Медисън в килията, и оттогава не беше го погледнал и не бе проговорил.

Запита се дали Фърн щеше да дойде.

Боже милостиви! Той искаше да види Фърн, тази огнедишаща жена в панталони, която мразеше хората с името Рандолф и се бунтуваше срещу всичко нежно и привлекателно в женския пол. Трябваше да е откачил. Да иска да се срещне с нея бе все едно да си натика главата в лъвска уста. Хората може би биха се възхитили от смелостта му, но едва ли биха решили, че има мозък в главата си.

„В нея трябва да има нещо привлекателно, което ти харесва. Ти просто не можеш да си я избиеш от главата“ — помисли си Медисън.

Имаше нещо и това не бе само тялото й, въпреки че то наистина беше съвършено. Двамата бяха повели битка, която не можеха да спечелят и която дори не искаха да спечелят. Въпреки това трябваше да се борят, за да не изгубят самоличността си.

Той не беше осъзнавал колко важна бе тази връзка за него, докато Фърн не я бе унищожила, като бе накарала Рийд и Пайк да го нападнат. Не можеше да има друга причина да бъде нападнат от двама непознати. Тя искаше той да напусне града, а онези двамата бяха работили за баща й — всичко изглеждаше очевидно. Джеймз се запита дали Фърн им беше платила. Самата мисъл за това накара кръвта му да кипне.

Как бе могъл да се излъже така в преценката си за нея?

Трябваше да я забрави. Нямаше да му бъде много трудно да преодолее физическото привличане, защото беше правил това и преди, но чувството, че е намерил сродна душа, нямаше да изчезне толкова лесно.

Дори и ако тя не му беше изиграла такъв долен номер, той не би искал да го срещне в настоящия му вид. Медисън се нуждаеше от баня и други дрехи. В момента той приличаше на някого от Канзас. Странно бе, но затварянето му изобщо не го притесняваше, въпреки че със сигурност щеше да притесни Джордж.

— Дойде по-бързо, отколкото очаквах — каза той, когато брат му се спря пред килията. В гласа му се прокрадна язвителна нотка.

— Да не си се натикал в затвора само за да видиш колко бързо ще се измъкна от леглото си?

— Не, но знаех, че ще дойдеш.

— Роуз много се разтревожи.

— Съжалявам за Роуз.

— Но не съжаляваш за мен, нали?

— А трябва ли?

— Защо се върна, Медисън?

Джеймз стисна решетките на вратата.

— Може би искаш да попиташ защо си заминах — изръмжа той. — Това ли е въпросът, на който искаш отговор?

— Знам защо си замина.

— Не, не знаеш — отвърна Медисън, изпълнен с гняв. — Мислех си, че ти и всички останали бихте ме разбрали, но ти нямаш и най-малка представа.

— Тогава ти ми кажи.

— Защо? — Медисън се отдръпна от решетките. — Аз си заминах и единствено това има значение.

— Бих искал да мисля, че единствено завръщането ти има значение.

Добрият стар Джордж. Човек тъкмо решаваше, че може наистина да му се ядоса, и той намираше начин да успокои страстите. Беше твърде скован и това дразнеше, но обичаше братята си толкова много, че те винаги му прощаваха всичко.