Лей Грийнууд - Фърн

Фърн се засмя.

— Разбира се, че не, глупчо. Ако хората постъпваха така, щяхме да бъдем толкова изостанали, колкото и онези ужасни гърци, за които ми разказваше.

— Аз ги харесвам. Те са знаели как да се забавляват.

— Ако са правили в леглото и половината неща, които ми показа, чудо е, че не е станал и втори потоп. Ако направим нещо подобно тук, в Абилийн, веднага ще те изгонят от града.

— Да опитаме ли?

— Не можем дори да си помислим. Пайк и Рийд скоро ще дойдат.

— По дяволите! Намираме се всред необятната прерия и не можем да се скрием от хорските очи. Чудя се как ли справят бизоните?!

— Ти си луд.

— Вината е изцяло твоя. Преди да те срещна, бях нормален здравомислещ човек. Сега се любя с жени в панталони и торнадото въобще не може да ме спре. Трябва да променим нещо. Почтените хора в Бостън никога няма да го проумеят.

— Бостън?

— Да, Бостън — моят дом, работата ми. Ще се преместим да живеем там веднага, след като се оженим.

— Да се оженим?

— Да. Ще направя от теб една истинска дама. Какво ще кажеш да започнем от тази сутрин?

— Не ставай глупав. Не можем да се оженим тази сутрин. Аз дори не съм нахранила животните.

— Остави ги да се грижат сами за себе си. Антилопата и прерийните птички са го правили милиони години. Твоите прасета ще се оправят сами една сутрин.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Добре, но единственото нещо, което можещ да си имаш в Бостън е котка. И мен, разбира се, и деца, ако искаш.

— Кога се връщаш в Бостън?

Вече съжаляваше, че го събуди. Всичко изглеждаше много по-лесно преди минута.

— Веднага, щом се свържа с Хен. Ще бъдеш ли готова до тогава?

— За какво?

— Да се оженим и да отидем в Бостън.

— Трябва ли да заминеш?

— Разбира се. Там е работата ми, домът ми…

— И очакваш да дойда с теб?

Медисън седна в леглото и я погледна в очите.

— Съпрузите обикновено живеят заедно.

— Знам, но…

— Но какво?

— Не съм сигурна. Всичко стана толкова бързо. Не мислех… не мисля…

— Вече не се страхуваш от мен, нали?

— Не е това.

— Обичаш ли ме още?

— Разбира се.

— Тогава какво?

Чудеше се как е била толкова наивна да си мисли, че е лесно да имаш нещо общо с мъж като Медисън. За първи път се замисляше сериозно какво значи да си негова жена и това я плашеше.

— Предполагам, че не съм се замислила за някои неща.

— Какви например?

— Ами, стопанството и…

— Продай го.

— Не мога просто да го продам.

— Защо не?

Защо да не можеше? Щеше да го раздели на малки парцели. Притежаваше част от най-хубавите земи в Канзас.

— Не искам да го продавам. Това е моят дом.

— Тогава го задръж. Ще наемем Рийд и Пайк да го поддържат.

— Но…

— Но какво?

— Страхувам се.

— От какво?

— От всичко. Не искам да ходя в Бостън, хората там няма да ме харесват. Ти каза, че Саманта ще ми помогне, но всъщност тя не го иска, защото е влюбена в теб. И не казвай, че я чувстваш като сестра. Само един адвокат може да гледа на нея като на сестра.

— Това ли е всичко?

— Не. Страхувам се да нося рокля постоянно. Нямам нищо против понякога — като тоалет за парти — но не харесвам рокли, защото ме карат да се чувствам глупаво. И жените не харесвам много, а от думите ти съдя, че Бостън е пълен с тях.

— Фърн…

— Не виждаш ли, че се страхувам какво ще стане с мен в твоя свят? Няма да остане нищо от Фърн Спраул. Ще бъда само уплашената мисис Медисън Рандолф, съжалявана от всички, защото не знае как да се държи.

Сега вече преградите бяха изчезнали и от устата й течеше поток от думи. Искаше да му каже всичко, което си мислеше, преди да се е разколебала.

— Тя псува, тя е непохватна и недодялана и не знае да язди със седло. Не обича забави, необразована е, не знае как да се облича и как да се държи.

— Не се тревожи. Казах ти, че Саманта…

— По дяволите! Не искам Саманта Брус да ме учи какво да правя. Как ще се чувстваш ти, ако знаеш, че не можеш да направиш и една крачка, да кажеш и една дума, преди да се посъветваш с някого?

Медисън я гледаше с разбиране.

— Какво искаш да направя?

— Не знам.

— Измисли нещо. Трябва да започнем отнякъде.

— Нека засега да изчакаме.

— Трябва да решим нещо. Не можем просто да лежим тук и да чакаме да дойдат Пайк и Рийд.

— Тогава, нека поговоря с Роуз.

— Какво очакваш да научиш от нея?

— Не знам, но нали е омъжена за брат ти. Трябва да знае повече от мен.

— Кога ще бъде сватбата ни?

— Не знам.

Медисън замълча. Настъпи мъчително мълчание. Той я погледна право в очите: