Лей Грийнууд - Дейзи

— Водиш повече добитък от всеки друг — забеляза Рио. — Учиш се много бързо.

— Конят знае достатъчно за двама на — каза Дейзи. — Господин Грийн каза, че е един от най-добрите му коне.

Но когато Дейзи тръгна отново през обраслата с храсти земя, която сякаш се простираше на мили във всяка посока, тя знаеше, че не е само заради коня. Сякаш говедата я намираха, а не тя тях. Едва беше изминала и миля, когато видя друга крава с теле да върви към нея.

Дейзи спря, за да види какво ще направи кравата. Тя се спря и започна да пасе. Не изглеждаше на най-малко заинтересована от присъствието на Дейзи. Внезапно кравата вдигна глава, измуча и продължи да върви към Дейзи.

Дейзи извади пушката от калъфа й. Нещо в храстите беше изплашило кравата. Като внимаваше да държи пушката насочена право напред, Дейзи подкара коня си. Проследи кравата, огледа се наляво и надясно.

Забеляза кафяво петно сред един хвойнов гъсталак, което не се връзваше с обстановката. Внимателно заобиколи. Решила беше да прочисти набелязаното място. Вдигна пушката и стреля в туфата от трева, храсти и закърнели дървета.

— Какво, по дяволите, искаш, като обикаляш наоколо и стреляш из храстите! — извика Тайлър, изниквайки от туфата борове и хвойни.

Дейзи едва не изтърва пушката, когато той се изправи. През тялото й от главата до петите премина тръпка. Той не беше отишъл отново в планината. Почувства как всичките й надежди се връщат. Имаше само една причина, поради която мъж може да преследва жена по този начин, особено бедна жена. Тайлър още не го съзнаваше, но той я обичаше. Не беше способен да я изостави, така както тя не беше способна да го забрави.

Преди Дейзи да се отърси от учудването, Тайлър я свали от седлото и бързо и грубо я целуна. След това, преди тя да почне да диша нормално, отново я качи на седлото.

За момент Дейзи беше неспособна да се движи или говори. Помисли си, че целият свят се е побъркал. Поне Тайлър беше, щом си мислеше, че може да я целуне и всичко да бъде забравено. Той наистина я обичаше. Не можеше да се съмнява вече в това, но очевидно не гореше от желание да й го каже. Беше все съшият далечен, недосегаем човек, който идваше в живота й и после изчезваше, като оставяше чувствата и да кипят, и събуждаше надежди, които сякаш нямаше намерение да изпълни.

Е, тя не беше същата жена, която той беше спасил и бе напускал два пъти оттогава. Тя може и да го обича, но този път няма да остави чувствата й да я водят.

Като използва всяка частица от самообладанието си, която успя да събере, Дейзи се отпусна и заговори колкото може по-естествено:

— Какво правиш тук?

— Изглеждаш чудесно — каза Тайлър. — Явно усилената работа ти понася. Косата ти наистина ми харесва така. Никога не я вдигай.

Дейзи прие комплиментите му като поредното нещо, което Тайлър прави, за да я извади от равновесие, и отново се опита да говори с него, сякаш той не означава много. Но това беше трудно, когато я гледаше с топлите си, блестящи кафяви очи.

— Ти завръщаш кравите към мен! — обвини го тя. — Затова намирам толкова много. — Без значение какво правеше тя, той не спираше да се грижи за нея. Но това вече не беше достатъчно. Не напълно достатъчно.

— Мислех си, че ще имаш нужда от помощ, за да започнеш. Не съзнавах, че половината страна ще хукне да ти помага.

— Искаш да кажеш, че си ме последвал от Албакерк, за да се криеш из храстите и да гониш кравите към мен, когато не гледам?

Той изтупа сухите иглички, полепнали по дрехите му.

— Аз съм причината да дойдеш тук сама. Дойдох да се увери, че си добре.

И той беше като Зак. Държеше се, сякаш цялата вселена се върти около него.

— Не се ласкай. Тук съм, защото не мога да се омъжа за Гай, без да го обичам. Можеш веднага да се връщаш при твоите мини.

Тайлър не изглеждаше на най-малко обезкуражен:

— По-добре да си взема коня.

— Мислех, че яздиш само мулета.

— Отраснал съм в Тексас — извика Тайлър през рамо. — Мулетата и магаретата са само за търсене на злато. Конете са за работата по полето. Тук не можеш да ме излъжеш.

Тайлър беше скрил коня си, висок около шест фута жребец, зад един хребет. Когато го яздеше, той изглеждаше великолепен. Дейзи преглътна една язвителна забележка, която беше на езика й. Трудно беше да е саркастична, когато от вида му дъхът й спираше. Не беше честно, че само присъствието му я караше да губи ума си. Баща й винаги казваше, че разумът е по-силен от тялото. До днес му вярваше.

— Докато съм все още тук, мога да ти помогна да закараш тази крава до лагера.