Лей Грийнууд - Дейзи

Въпреки това не можеше да забрави този момент. Не приличаше на нищо, което бе изпитвала досега. Вероятно не беше повече от пристъп на замайване — или по-скоро самозалъгване, същия вид безпочвен оптимизъм, който бе подхранвал баща й през целия си живот, — но въпреки това не можеше да го изтрие от паметта си. Беше се случило и за момент тя се беше почувствала по-добре от всеки друг път.

Вероятно така се чувства пияният, помисли си тя, когато първата вълна алкохолно замайване обхване мозъка му. Първите мигове са изпълнени с приятна възбуда, но скоро всичко това изчезва и се чувстваш зле. Дейзи нямаше намерение да се чувства зле. Може и да не беше в състояние да забрави тази случка — не винаги успяваше да контролира мислите си, — но отказваше да му повярва. Това беше мираж, чудесен, но нереален.

Вратата се отвори и Тайлър влезе.

— Сърнето не е яло. Ще се опитам да измисля нещо друго.

— Какво ядат обикновено? — попита Дейзи.

— Листа, клонки, малки вейки, кората на дърветата, мъх.

— Пфу! — отврати се Зак. — Не е чудно, че не обичам месото им.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита го Тайлър.

— Няма да обикалям из планините и да беля кората от дърветата, за да храня някаква сърна.

— Аз ще дойда — предложи Дейзи.

— Трябва да поспиш — каза й Тайлър. — Катеренето по склона беше по-голямо физическо усилие, отколкото си свикнала да правиш напоследък.

Не беше сигурна дали наистина той няма нужда от помощ, или просто не желае компанията й, след начина, по който се беше държала, не можеше да го вини.

— Какво ще кажеш да спретнеш една закуска, преди да тръгнеш? — попита Зак.

— Аз ще ти направя — предложи Дейзи. — Не съм добра колкото Тайлър, но мога да готвя.

— Не вярвам, че ще изпортиш една закуска — промърмори Зак.

— Мога, но няма да го направя.

— Аз бих го оставил да погладува — каза Тайлър. Постоя малко, сякаш чакаше Дейзи да каже нещо, после затвори вратата и изчезна.

Дейзи отиде до прозореца и гледаше как Тайлър върви към дърветата. Обви ръце около себе си. Тази целувка беше променила нещо. Не просто отношенията между тях, а нещо дълбоко в нея. Радваше се, че сега е сама. Имаше нужда да се вгледа в себе си. Само там можеше да намери ключа към всичко друго.

Дейзи крачеше нагоре-надолу.

— Мислех, че ще правиш закуска — рече Зак.

— Промених решението си — отговори Дейзи. Беше чудесно, че може да го каже. Преди никога не беше отказвала да готви. Спря се, сякаш беше сигурна, че той ще й отмъсти за този отказ.

— Никога ли не държиш на думите си?

— Не.

— Тогава защо отстъпваш сега?

— Просто не ми се готви.

Зак я наблюдаваше мълчаливо. Това не харесваше на Дейзи. Той виждаше твърде много.

— Какво се случи, когато бяхте навън?

— Нищо.

— Лъжкиня.

— Нищо важно. — Тя се изчерви. — Не искам да говоря за това.

— И аз така си помислих.

— Тогава защо попита?

— Разстройваш Тайлър.

— Аз? А не е ли възможно той да разстройва мене?

— Ти винаги си неспокойна, но Тайлър никога не се разстройва заради жени. Какво му направи?

— Нищо! — Дейзи почти изкрещя.

— Не ти вярвам.

— Чудесно, недей!

Тя се оттегли в своя кът, но почти усещаше погледа на Зак дори през одеялото. Вдигна една от книгите, които бе наредила до стената. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи.

Зак каза, че Тайлър никога не се разстройва заради жени. Той трябваше да познава собствения си брат. Може би тя наистина го беше разстроила. Може би все пак той я харесваше. Може би беше искал целувката да бъде нещо повече от реакция под въздействието на момента.

Не, тя просто си мечтаеше. Едно от нещата, които си повтаряше да не прави, откакто се помнеше. Ако Тайлър се интересуваше от нея, тя щеше да го разбере.

Ами ако беше толкова затворен, че не знаеше как да общува с хората?

Дейзи не издържаше на безбройните въпроси, които засипваха ума й. Хвърли книгата настрана и стана.

— Къде отиваш? — попита Зак, когато тя прекоси стаята и отново взе палтото.

— Много съм нервна, не мога да стоя вътре.

— Чувстваш се виновна?

— Не!

— Тайлър не иска да ходиш навън.

— Имам нужда от малко въздух.

— Тук вътре има достатъчно въздух.

— Чувствам се като в кафез.

— Той ще е бесен.

— Според теб аз вече съм го вбесила. Няма да има особено значение, ако още веднъж го ядосам.

— За Тайлър ще има.

Дейзи издаде недоволен звук и се втурна навън.

Слънцето светеше още по-ярко, но беше все така студено. Наложи се да прикрие очи с ръка, за да ги защити от блясъка на слънцето. Блестенето на снега беше почти непоносимо.