Лей Грийнууд - Дейзи

— Иска ми се да не разсъждаваше по този начин.

— По какъв начин?

— Сякаш трябва въпреки волята си да стоиш тук.

Тя вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на слънцето. Погледът й стана напрегнат:

— Мислех си, че и ти го възприемаш така.

— Вече не.

— Аз също.

Те се гледаха един друг известно време. Дейзи отмести поглед първа и се запъти обратно към хижата.

— Мислех си, че не обичаш хората да се навъртат наоколо. Зак казва, че ти си най-саможивият от семейството.

Тайлър застана до нея.

— Нямам нищо против хората. Просто нямам особена нужда от компанията им.

— Няма и да имаш, ако възнамеряваш да живееш тук. — Дейзи направи полукръг с ръка, посочвайки хижата, бараката и покритите със сняг планини.

— Човек има и нужди, които другите хора не могат да удовлетворят.

— Зная, но да стоиш тук съвсем сам в продължение на месеци…

— Нека ти покажа нещо — протегна той ръка към нея.

Дейзи стоеше неподвижно.

— Какво? — попита тя.

— Ще трябва да видиш сама.

Почувства нежелание да го последва. Долови, че ако отиде с него, това значи да направи нещо като признание, да снижи една бариера, да направи крачка към него; но после може да установи, че е невъзможно да се върне назад. Все пак имаше нещо неустоимо в усмивката, която се изписа на лицето му, в светлината, която трептеше в очите му. Очите му обикновено бяха толкова безизразни, изглеждаше крайно безчувствен, че сега беше невъзможно да му откаже да открие какво може да е запалило тази светлинка в него.

— Не е много далеч — каза той. — Няма да отнеме много време.

Нито времето, нито разстоянието бяха това, което я смущаваше. Нямаше вяра на чувството, което я накара да се усмихне, да протегне ръка към неговата и да каже:

— Добре.

Нещо непознато се разбуди в нея, някакъв неспокоен, невъздържан дух, за който тя си мислеше, че е отдавна усмирен. Боеше се от надигащото се вълнение, от очакването, че приближава нещо специално, нещо добро, нещо чудесно.

Знаеше, че не е вярно. Отдавна беше научила уроците си и не искаше сега да ги забрави — твърде скъпо бе платила за тях.

Известно време се чудеше дали щяха да стигнат мястото, за което си мислеше Тайлър. Снегът беше много дълбок. Ледената кора беше корава и тя не можеше да върви. Но за Тайлър нямаше нито твърде дълбок сняг, нито твърде корав лед. Той си пробиваше път с удивителна сила, като оставяше пъртина, по която Дейзи да върви. Тя се чудеше дали нещо може да застане на пътя на такъв мъж. Ако имаше човек, който може да осъществи мечтите си, това беше именно той.

Каза си да не бъде глупава, физическата сила не значеше, че имаш контрол върху собствената си съдба или че имаш власт над силите, изправящи се срещу всеки, който се опита да успее при несигурни условия. Тайлър никога нямаше да превърне мечтата си в действителност, като търси златни мини. За това трябваше нещо повече; нещо, което мечтателите не притежаваха.

Това си мислеше Дейзи, когато той я взе, за да я пренесе през една дълбока пряспа.

Нито я попита, нито я предупреди — просто се обърна, вдигна я и нагази в снега, дълбок до кръста, сякаш вървеше през разбита сметана. Нищо подобно не се беше случвало на Дейзи и дъхът й спря от усещането. Чувстваше се като най-миниатюрната женичка, почти безтегловна. В същото време беше невероятно въодушевена. Сякаш бе отделена от краката си и не беше отговорна за движенията и посоката на собственото си тяло, беше освободена от отговорността за каквото и да било.

Почувства се женствена и крехка.

Оптимизмът, с който Тайлър посрещаше живота, проникна в душата и ума й. За няколко кратки секунди духът й се чувстваше свободен от напрежението, което го държеше винаги прикован. Нещата, които бе смятала за невъзможни, сега й се струваха досегаеми, сякаш само да протегне ръка и ще ги стигне.

После той я остави на земята и въртележката от усещания внезапно спря.

— Не е много далеч вече — каза той, като я хвана за ръката и я повлече напред. — Точно зад онези скали.

Дейзи го следваше замаяна от рязката смяна на настроенията си. Не забелязваше, че се катери по скали, покрити със сняг. Когато най-после стигна върха и се изправи, един порив на студения вятър едва не я издуха. Тайлър я хвана за ръката, за да я задържи, и после обви ръка около раменете й. Придърпа я към себе си.

— Ето, това исках да ти покажа.

Стояха в най-високата част на една седловина между два високи върха, където планината се спускаше в отвесен склон, продължаващ няколко хиляди фута надолу, и даваше възможност да се види долината на Рио Гранде на повече от девет хиляди фута под тях.