Лей Грийнууд - Дейзи

— Ще имаш късмет, ако не си е заминала в твое отсъствие.

Беше ядосан на себе си, че не се е овладял. Глупаво беше, особено след като толкова дълго беше внимавал. До този ден не беше осъзнавал нуждата, която го гореше. Сега тя нямаше да се чувства в безопасност. Ще бъде достатъчно само да го погледне, за да си спомни какво беше направил.

— Вероятно ще се скрие зад Зак.

От това щеше да го заболи. Също толкова щеше да боли и ако се държеше на разстояние — което той заслужаваше, — но не знаеше дали ще може да го понесе, ако тя се обърнеше към Зак за закрила.

Беше време да си признае, че я харесва. И то много. Все още изпитваше физическо желание, но то бе примесено с още нещо. Искаше да я целуне, защото искаше да я докосва, да я държи в обятията си, да я чувства до себе си. Споменът за Дейзи във ваната отново го обсеби. Предната нощ отново бе сънувал, че се любят. Как с любов докосва всеки инч от тялото й, докато накрая потъна в толкова силен екстаз, че се събуди. Вероятно затова беше прекрачил границата. Беше се сдържал, когато обви ръце около нея и я притегли към себе си, но загуби всякакви задръжки, когато тя го прегърна.

Навлезе в една дъбова горичка и продължи да къса гъвкавите клончета. Не знаеше защо е толкова придирчив. Всяко животно, което можеше да обели кората на дърво, щеше да яде всякакви клони. Тъкмо беше започнал да събира клоните, когато чу вик, последван почти веднага от пушечен изстрел.

Убийците! Как може да са намерили колибата толкова скоро? Беше постъпил глупаво, като така се увлече в собствените си мисли, че забрави за тях. Хукна към хижата, като се проклинаше.

— Улучи ли го? — попита Дейзи, като се изправяше.

— Не вярвам, след като ти така отби ръката ми — протестираше Зак. Той вдигна пушката и я махна от обсега на Дейзи.

— Поне я прогонихме — каза той, като посочи към клона.

— Но още преследва сърнето! — Дейзи хукна към дървото. — Побързай!

— Спри! Не можеш да преследваш пума — извика Зак, като тръгна след Дейзи. — Може да я хванеш.

Дейзи не намали. Препъваше се в снега и вдигаше колкото може повече шум. Искаше да изплаши пумата, но се надяваше, че няма да изплаши и сърнето тъй, че да избяга и да не може тя да го намери. Зак я последва, като вдигаше почти толкова шум, само че той крещеше на Дейзи, а не на пумата. Тя не му обръщаше внимание, а продължаваше да оре снега, докато едно смразяващо кръвта ръмжене не я спря внезапно.

Пумата беше недалеч от нея. Но вместо да тръгне след елена, тя гледаше към Дейзи. Едва тогава забеляза червените петна на снега. Зак беше я ранил достатъчно, за да я разяри. И пумата възнамеряваше да излее яростта си върху Дейзи.

Дейзи се обърна и се насочи обратно, но един поглед, хвърлен през рамо, й показа, че въпреки раната в хълбока, пумата я настига. Не можеше да види Зак. Поне да й беше дал пушката.

След като беше се изкачила на билото, беше притеснена от целувката на Тайлър и беше проследила елена, Дейзи не беше сигурна, че има достатъчно сили да стигне до хижата. Тя се препъна и веднага се изправи на крака. Беше изненадана да види кръв по ръцете си. Порязала ги е на леда, когато е паднала.

Забравила за кръвта, тя с мъка продължи напред. Помисли си дали да не се качи на някое дърво. Полите на роклята й щяха много да я затруднят, но може би пумата нямаше да е в състояние да се качи с ранен хълбок. Дейзи отново се препъна. Опита се да стане, но се подхлъзна на леда и падна. Погледна през рамо с мисълта, че котката вече я е настигнала.

Отекна изстрел. Котката нададе ужасяващо ръмжене, от което Дейзи едва не припадна. Втори изстрел прекрати ръмженето.

Дейзи погледна нагоре и видя Тайлър да стои до нея с пушка в ръка. Изражението на лицето му беше като балсам за душата й. Беше твърде уплашен, за да е ядосан, но това нямаше да продължи дълго. Сега тя знаеше, че е имал някаква причина за онази целувка на билото.

Тайлър й помогна да стане.

— Добре ли си?

— Да — каза тя, като изтупваше снега от дрехите си. — Просто се подхлъзнах.

— Порязала си се.

— Не е много. Само одраскано.

— Сигурна ли си?

— Да.

Тайлър погледна натам, където пумата лежеше неподвижно в снега:

— Беше много близо.

— Зак я рани.

— Къде е сърнето? — попита Зак, който се появи зад брат си.

— Не зная — отговори Дейзи. — Предполагам, че си е заминало.

— Защо го пусна? — поиска да знае Тайлър, а търпението му беше на ръба.

— Трябва да си оставил вратата отключена — каза Дейзи. — Когато излязох, беше изчезнало.