Лей Грийнууд - Дейзи

Тя се огледа накъде да тръгне, за нещо, което да направи, но нямаше нищо, освен ако не искаше да цепи дърва или да храни животните. А Тайлър вече беше свършил и двете неща.

Тя се загледа през дърветата надолу в планината. Трудно беше да се повярва, че Албакерк е само на двадесетина мили разстояние. Изглеждаше, сякаш се намира в друг свят. Погледна нагоре към билото, където Тайлър я беше завел преди толкова малко, където я беше целунал и нарушил душевното й равновесие.

Обърна се и тръгна към бараката. В момента не се интересуваше много от сърнето, но се чудеше какво да прави.

Когато стигна до бараката, намери вратата отворена. Влезе вътре. Мулетата и магарето бяха там, но сърнето беше избягало. Тайлър трябва да е забравил да затвори добре вратата, когато е излизал. Изтича до хижата.

— Сърнето е избягало! — извика на Зак.

— Е, и? — попита той.

— Тайлър направи всичко, което е по силите му, за да се чувства то добре. Трябва да го намерим и да го върнем.

— Няма да гоня някакъв си елен.

Дейзи се промъкна в колибата.

— Ти си най-мързеливото, за нищо негодно момче, което някога съм виждала. Не зная какво намира брат ти в теб, но ако зависеше от мен, бих те разменила за един елен, ако имам възможност. — Тя отиде до стената, където Тайлър държеше пушките си.

— Хей, какво правиш? — поиска да знае Зак.

— Взимам си пушка.

— Върни я обратно — каза той, като стана от масата.

Дейзи не му обърна внимание. Грабна шепа патрони и ги сложи в джоба си.

— Знаеш ли как да я заредиш? — попита Зак.

— Не, но ще измисля.

— Дяволите го взели! — възкликна Зак, като измъкна пушката от ръцете й. — Нека я взема. Може да се застреляш с нея.

— Идваш ли?

— Не ми оставяш друг избор, нали?

— Побързай. Не зная какво може да се е случило със сърнето.

Трудно беше да се преследва сърнето. То беше толкова леко, че можеше да тича по заледената кора.

— Само бих помогнал на това глупаво животно, ако го застрелям — оплака се Зак.

— Ако го направиш, ще изпробвам пушката върху теб.

Зак я погледна нещастно:

— Достатъчно си луда да го направиш. Какво ти пука за него? Вероятно пумата ще го хване.

— Това е сърнето на Тайлър.

Знаеше, че това звучи глупаво. Не можеше да обясни защо е сърне на Тайлър или защо е толкова важно, но за нея то олицетворяваше нещо от Тайлър, което Зак не можеше да разбере, но което страшно много искаше да сподели с него. Чувстваше, че това е някаква тайна, която правеше неговия живот по-добър от нейния.

— Ако не го намерим, ще бъде ничие.

— Виж! — каза Дейзи, като сочеше към следа от лапа в снега.

— Пумата — каза Зак. — Това сърне е обречено. Може вече да се връщаме.

Дейзи трябваше да е уплашена, но вече веднъж беше устояла на звяра. Поради някаква необяснима причина тя се чувстваше сигурна, че може да го направи и втори път.

— Не можем да го оставим просто така.

— Смяташ да кажем на пумата, че няма да го оставим?

— Имаш пушка. Застреляй я. А сега спри да говориш и побързай.

— Аз съм също толкова луд, колкото и ти — измърмори Зак. — Тази проклета котка може да реши, че предпочита младата плът на някой Рандолф вместо жилавия елен.

— Може да си млад и крехък, но сигурно месото ти е кисело — подметна Дейзи.

— Имаш доста остър език.

— Шшт! — прошепна Дейзи. — Ето я.

Пумата беше приклекнала на най-ниския клон на една ела. Когато ги заебеляза, напрегна мускули готова да скочи.

— Застреляй я! — подкани го Дейзи. — Побързай.

— Тихо, глупава жено. Не мога да се прицеля, когато пищиш като индианка.

— Стреляй! — извика Дейзи. Посегна към пушката и тя даде залп в тишината.

— Дяволите го взели! — проклинаше Зак, когато и двамата паднаха в снега.

Тайлър си мърмореше под носа, докато вървеше през гората, като късаше клонки от дърветата.

— Ах, глупако! Ти, голям, тъп, разгонен глупак! Защо не си държа ръцете в джобовете? Най-малкото, което можеше да направиш е поне да стигнеш дотам постепенно. Как очакваш, че ще реагира тя, като я награбиш като някой прегорял за ласки ненормален, който не е виждал жена от шест месеца?

Той отряза един клон от младо дръвче, хвърли го на една купчина, която щеше да вземе на връщане, и продължи нататък.

— Не ти беше работа да я докосваш. Помоли я да дойде с теб на билото, за да види гледката. Каза, че искаш да й покажеш нещо по-красиво от всичко, създадено от човека. А какво направи? Нападна я като разгонен бик.

Той се наведе край един голям речен камък и погледна как тънка струйка вода бе разтопила улейче в снега. Като се ослушваше напрегнато, долови шума на водата, стичаща се по скалите. Снегът се топеше. Ако времето се задържеше ясно, Дейзи не след дълго щеше да може да си замине.