Лей Грийнууд - Дейзи

— Ти каза, че имате добитък.

— Да, но татко никога не е имал много крави за продан. Всичко, което припечелваше, можеше да пръсне за хубав коняк за по-малко от месец.

Може да са били и конекрадци, но фермата на Уолтър Сингълтън беше малка и Тайлър се съмняваше, че някой конекрадец е имал причина да го убие. Или поне не достатъчна, та да го причака в собствената му къща и да я изгори заедно с него.

— Ако крадци са задигнали добитъка ви, може би ще накараш Тайлър да търси вашата мина — предложи Зак.

— Само глупак ще прекара живота си в търсене на изоставени златни мини — каза Дейзи с раздразнение, което учуди Тайлър. — Това погуби живота на баща ми. Той беше винаги толкова уверен, че е на прага на големия си удар. Не можеше да мисли за нищо друго, освен ако това друго не беше да пие коняк и да казва на хората какво ще направи, когато забогатее. Това уби и майка ми. Тя мразеше пустинята. Мразеше горещината, самотата и скорпионите. Била отгледана в разкош и разглезена, но заради татко се трепеше от работа. Не искаше и дума да чуе против неговата златна мина. — Дейзи стрелна Тайлър с поглед. — Да си чувал нещо по-глупаво от това?

Зак потърси с поглед Тайлър в последвалата неловка тишина, но никой от двамата не отговори на въпроса й.

— Семейството ти от Берналило ли е, или от Албакерк? — попита Тайлър.

— От никъде. Нямам никакви роднини.

— Всеки има роднини — каза Зак. — Ние имаме купища роднини на Изток.

— Е, ами и аз сигурно също имам купища от тях на Изток — изимитира го Дейзи, — но няма да прекарам и една минута под техните покриви.

— Защо?

— Не е твоя работа.

— Няма нужда да се обиждаш. Попитах от учтивост.

— Можеше да ме заведете при семейство Кокрейн и Албакерк — каза Дейзи. — Адора Кокрейн е най-добрата ми приятелка.

— Добре — рече Зак, но все още бе засегнат. — Ще се постараем да те закараме дотам веднага щом снегът престане.

— Няма нужда да ме придружавате. Просто ми дайте назаем едно от вашите мулета. Господин Кокрейн ще се погрижи да ви бъде върнато.

— Да ти дадем муле! — възкликна Зак. — Че ние можем да го дадем и на първия конекрадец, който случайно мине насам.

Тайлър стана и бутна Зак обратно в леглото:

— Имаш нужда от почивка. От цялото това бърборене получи треска.

— Нямам треска.

— Ще имаш счупена глава, ако не млъкнеш.

— Защо си такъв заядлив?

— Защото съм с теб. — Тайлър се обърна към Дейзи. — Брат ми и жена му точно сега са в Албакерк. Ще те заведа при тях.

— Не искам да ходя при брат ти — възпротиви се Дейзи. — Искам да ида при семейство Кокрейн.

— Ще оставя Хен да реши дали това е добра идея.

— Какво ще направиш?

— Той много по-добре преценява хората от мен.

— Той…

— Аз чудесно мога да преценявам сама за себе си обяви Дейзи. — Настоявам да ме заведеш при семейство Кокрейн.

— В момента не отиваме никъде. Има няколко проблема.

— Като например?

— По-късно ще говорим за това — отговори Тайлър. — Ти току-що получи тежък удар. Трябва да си починеш. Мислиш ли, че ще можеш да заспиш?

— Не и преди да ми обещаеш, че ще ме заведеш при Кокрейнови.

— Опитай да поспиш.

— Няма нищо да обещаеш, така ли?

— Уморена си. Ще говорим за това по-късно.

Тя се отпусна в леглото, но Тайлър предположи, че няма да заспи, или поне не сега. Не искаше да я остави, но тя се нуждаеше от почивка. По очите й личеше колко е изморена. Освен това той трябваше да се погрижи за животните и да нареже месото. Ако не започнеше веднага, вечерята щеше да закъснее.

— Трябва да свърша малко работа навън — каза й той. — Ако имаш нужда от нещо, помоли Зак.

— Не, благодаря.

— Извикай ме, ако ти потрябвам.

— Не, благодаря.

Е, тя искаше да се цупи. Това не му пречеше. Той седна, за да обуе големите си обувки. Когато ги завърза догоре, сложи чифт ръкавици с отрязани пръсти и дебелото си палто от овчи кожи с качулка:

— Ще се върна след час. Опитай се да поспиш.

Той отвори вратата и излезе сред виещата буря.

„Опитай се да поспиш!“

Тя току-що си бе спомнила, че баща й е мъртъв, а той я караше да спи. Всичко, което й се искаше сега, беше да отиде при Кокрейнови. И все пак той настояваше да я заведе при други непознати, които просто нямаше да могат да разберат тъгата й. Тя не искаше хората да я съжаляват или да я отрупват със съчувствие, но малко разбиране би й помогнало. Тези мъже нямаха ли родители? Нямаха ли представа какво значеше за нея да изгуби последния член на семейството си?