Лей Грийнууд - Дейзи

Зак се отпусна в леглото си:

— Тя си спомни.

Дейзи плачеше, като хлипаше от време на време. Тя обгърна Тайлър с ръце и се притисна в него. Той нямаше представа какво да направи. Никога не бе прегръщал жена, освен в моментите на плътско удоволствие.

Това нямаше нищо общо с онези моменти.

— Какво ще правиш с нея? — попита Зак.

— Не зная. Ти имаш ли някаква представа?

— Да, но е твърде студено за бягство.

Това беше първата мисъл, която беше минала през главата на Тайлър. Снежната виелица изключваше подобна възможност, но, разбира се, той не би избягал. Единственото, което можеше да направи, бе да й помогне да преодолее тежкия шок.

Той си спомни онзи следобед, когато неговото собствено тяло бе разкъсвано от ридания. Спомни си и боя, който баща му му хвърли заради това.

Тялото на Дейзи трепереше от сърцераздирателни хлипания. Тайлър почувства как топлите й сълзи попиват в ризата му и се почувства виновен, че не може да направи нищо, освен да седи и да я прегръща, докато чака да се наплаче и му каже какво да прави.

Постепенно се почувства по-малко странно. Ръцете му се поотпуснаха и той вече не беше обгърнал тялото й с тях подобно на железен обръч, обхващащ дървените дъги на бъчва, а просто я прегръщаше. Това беше едно ново усещане.

След малко дори му хареса да чувства топлината й, да усеща тялото й под грубия плат на роклята. Дебелата превръзка, опряна в бузата му, не му пречеше. Тя бе учудващо слаба за толкова висока жена. До носа му достигна миризмата на мехлема, но дори тя му беше приятна.

— Колко ли дълго ще продължи да плаче? — попита Зак.

— Шшт! — изсъска Тайлър. Това, че той и Зак нямаха никаква причина да оплакват родителите си, не значеше, че и другите хора нямат. От всичко, което беше чувал досега за такива случаи, знаеше че най-силно страдаха жените?

— Ами тя няма вид, че ще спре.

— Веднага спирам — измънка Дейзи в гърдите на Тайлър с треперлив шепот. — Обещавам, че повече няма да плача.

— Не исках да кажа, че не може да плачеш — каза Зак, който очевидно не беше чак толкова безчувствен. — Просто се чудех колко ли време ще бъдеш твърде разстроена. Роза винаги е казвала, че сънят е най-доброто лекарство.

— Не зная дали ще мога да спя, но няма да те държа буден — обеща Дейзи.

Тя отново беше започнала да плаче, после изведнъж спря. Избърса очите си с ръце. Опита се да седне, но погледна въпросително Тайлър, който не съзнаваше, че я държи. Той се изчерви и веднага отпусна ръцете си. За своя голяма изненада, се беше чувствал по-удобно, докато я прегръщаше. Сега усещаше ръцете си празни и остро съзнаваше близостта й. Чувстваше се неспокоен, не можеше да я погледне в очите. Струваше му се, че трябва да каже нещо, да направи нещо, но нямаше представа какво.

— Какво стана? — попита тя Тайлър. — Спомням си само, че погледнах през вратата и видях татко да лежи на пода. — За малко да изпусне отново нервите си, но след известно усилие успя да се овладее.

— Не знаем — отговори той, като се опитваше да не се смути от погледа й.

Никоя жена досега не е била толкова близко до него, никоя не го е гледала с големи кафяви очи, пълни с неизплакани сълзи. Той съзнаваше, че слабостта й е само временна, но от това нуждата й от него в момента не ставаше по-малка. Тя нямаше друг, на когото да разчита, а той се беше провалил. Никога досега не се бе чувствал толкова непохватен.

— Чухме изстрелите, но си помислих, че са ловци. Отидохме да разузнаем чак след като осъзнах, че това беше пистолетен, а не пушечен изстрел.

— Кажете ми какво видяхте — каза Дейзи с малко по-уверен глас.

— Нямаше много за гледане. Къщата гореше, а вие и двамата бяхте вътре. Издърпахме ви навън, но баща ти беше вече мъртъв.

— Това ли е всичко?

— Видяхме следи от три коня в снега.

— Не ги ли проследихте?

— Трябваше да се погрижим за теб. Освен това нашите мулета никога нямаше да настигнат конете. Имаш ли някаква представа кой може да иска да убие теб и баща ти?

— Не. Той нямаше врагове. А и бяхме твърде бедни, за да бъдем ограбени.

— Баща ти държеше ли пари в къщата?

— Татко не можеше да държи пари където и да било. Ако не ги харчеше из хотелите, ги пръскаше в търсене на своите изоставени златни мини. — След като го каза, й се прииска да не беше го сторила. Беше ядосана.

Зак отвори уста да каже нещо, но Тайлър го погледна така, че той замълча.

— Намирал ли е някога злато? — попита Тайлър.

— По малко от време на време, но никога толкова, че да си заслужава. Не казваше на никого къде ходи, но никой и не искаше да знае.