Лей Грийнууд - Дейзи

Тя си спомни за вечерите, когато като малко момиченце седеше в скута на баща си, докато той й четеше. Дълго след като вече можеше да си чете сама, продължаваше да седи като омаяна, докато той четеше, добавяйки всички подробности, които въображението му раждаше. Той имаше начин да я накара да забрави дългите седмици и месеци на отсъствията му.

Дори след като порасна и отношението му към нея се промени, тя се опитваше да го обича. Чувстваше се виновна, че не успява. Той беше толкова неспособен да осъзнае болката, която й причинява, колкото и да се промени.

Майка й й липсваше дори още повече. Хариет Сингълтън бе свикнала да живее сред удобство, но приемаше живота, който съпругът й й предлагаше, защото дълбоко го обичаше. Дейзи си спомни часовете, прекарани заедно с нея в кухнята или в опити да отгледат нещичко в каменистата градина около къщата; годините, в които си споделяха мечтите за нейното бъдеще. Много пъти беше наблюдавала как майка й седи, вперила поглед в напуканите си, кървящи ръце, а сълзите се сипеха от очите й. Беше се заклела, че някак си някой ден…

Но сега вече беше твърде късно. И двамата я бяха напуснали.

От очите й отново потекоха сълзи. Не направи опит да ги спре. Нямаше кой да я види, беше сама. Тази мисъл предизвика нов порой сълзи. Потърси в джобовете си нещо, с което да ги избърше, но не намери. Избърса ги в чаршафа, но нови сълзи напираха. Остави ги да потекат по бузите й. Облегна се на възглавницата. От устата й неволно се изтръгна тихичък хлип. Тя застина веднага, защото се боеше, че Зак може да я е чул.

Но хлиповете престанаха. Тя седеше мълчаливо, а сълзите бяха единственият признак на страданието й.

Тайлър влезе в хижата при един повей на вихъра. Вятърът се опита да нахлуе, но той затръшна вратата небрежно с рамо. Звукът от тряскането й не беше толкова силен, но му припомни, че вече не е сам в хижата. Погледът му се плъзна към леглото, където спяха Зак и Дейзи.

Тя седеше облегната в ъгъла, дълбоко заспала. Когато се приближи, видя следите от сълзи, засъхнали по бузите й. Беше плакала, докато заспи.

Не знаеше защо това го накара да се почувства ужасно. Тя имаше нужда да си поплаче. Ако не можеше, щеше да се чувства по-зле. Но това, което го притесни, беше самотата й. Той нямаше нищо против да бъде сам, но чувстваше, че с нея не е така, че тя би предпочела хората и градовете пред самотата и откритите простори.

Все пак тя бе принудена да тъгува по загубата на единственото си семейство в самота, в абсолютно мълчание. Лошото бе, че нито той, нито Зак разбраха. А по-лошото беше, че не се и бяха опитали.

Той стоеше и я гледаше. Не изглеждаше грозна, а просто нещастна, но той се съмняваше, че тя прави разлика между двете. Жените държаха много на външния вид, дори прекалено много според него. По дяволите, някои от най-добрите хора, които познаваше, бяха грозни като смъртта, но така или иначе, всички остаряват и се сбръчкват. Най-трудно беше остаряването за тези, които са били много красиви в младостта си.

Съмняваше се, че и Дейзи мисли така, но все пак е имала късмет, че е единствено дете. Той през целия си живот бе страдал от това, че има шестима братя, всеки от тях по-хубав от него — Мадисън, който би откраднал и ризата ти и би те промушил в сърцето за един долар; Зак, на когото не му пукаше за никой друг, освен за него самия; близнаците, които бяха толкова поразително красиви, че просто трябваше да минат по улицата заедно, за да накарат всяка жена да припадне; Джеф, чиито мрачни настроения по-скоро привличаха, отколкото отблъскваха жените; Джордж, който бе представата на всеки родител за съвършения син. Роза беше казала веднъж на Тайлър, че е пуснал брада, за да не могат да го сравняват с братята му.

Роза винаги виждаше твърде много.

Той се чудеше дали Дейзи го намира за грозен. Разбира се, че да. Не можеше и да си помисли друго, след като Зак е наблизо.

Тайлър си помисли, че не бива да бъде толкова глупав. Дейзи толкова не го харесваше, че едва ли й пукаше как изглежда той. А беше още по-малко загрижена за това, дали се крие зад брадата си, за да не го сравняват с братята му. Сигурно седмица след като си заминеше, щеше вече да е забравила за него.

Но той нямаше да я забрави. Досега никога не бе прегръщал жена, която плаче от мъка. Осъзнаваше, че това бе променило нещо в него завинаги.

Свали палтото и ръкавиците си, развърза ботушите, сипа малко гореща вода в един леген и я разреди със студена. На пръсти и по чорапи тръгна към леглото, като внимаваше да не стъпва по онези дъски, които скърцаха. Коленичи, натопи кърпичката във водата и като се опитваше да бъде колкото се може по-внимателен, избърса следите от сълзи по бузите й. Тя не помръдна.