Лей Грийнууд - Дейзи

— Някой трябва да ти зашие устата, че да млъкнеш — рече Тайлър на Зак.

— Не разбирам…

— Я ми подай онази кутийка с мехлема.

Дейзи продължаваше да стиска очи. Тя слушаше неравномерните крачки на Зак, докато той ходеше из стаята.

Мехлемът беше успокоително хладен. Не миришеше много приятно, но за нея нямаше значение. Тя се надяваше само, че Тайлър ще приключи по-бързо. Искаше да се обърне към стената и никога повече да не го погледне в очите.

Не знаеше защо се е загрижила за това какво мисли той за нея. Беше мълчалив почти до грубост. Държеше се така, сякаш грижите за нея бяха едно задължение, от което съвестта не му позволяваше да избяга. Колкото по-скоро си замине, толкова по-добре и за двамата.

— Стой мирно. Искам отново да превържа главата ти.

Дейзи отвори очи и го стрелна с поглед:

— И какво ще направиш, ако не мирувам? Ще ме завържеш за леглото?

— Ако се наложи.

Дейзи разбра, че той наистина го мисли, затова остана неподвижно, докато той намотаваше новата превръзка около главата й. Продължи да я увива, докато тя почувства, че вече сигурно прилича на мумия.

— Може превръзката да е доста дебела, но исках да съм сигурен, че е достатъчно, да предпазва раната — каза той. — Не ме бива много в превръзките. Не съм бил раняван често.

— Даже никога не е раняван — забеляза Зак, а в гласа му пролича леко раздразнение. — Мен са ме ранявали, падал съм в планината и даже едва се спасих, след като една скала се свлече, докато идвахме насам. А той никога не е имал по-голяма рана от ожулени кокалчета на ръцете.

— Тогава защо има превръзка на ръката?

— Получи я…

— Получих я, когато убиецът тръгна след теб за втори път — отговори Тайлър.

Точно когато беше готова да му се ядоса, той я караше да се чувства виновна.

— Съжалявам. Ще лежа по-неподвижно и от мишле.

— Ако си мислиш, че мишките са кротки, трябва да видиш онази малка гадинка, която живее в купчината дърва — каза Зак. — Тя…

— Не мисля, че госпожица Сингълтън иска да слуша за мишките — каза Тайлър. — Вдигни си ризата да погледна хълбока ти.

Дейзи изключи бръщолевенето на Зак и резките отговори на Тайлър от съзнанието си и се отпусна в леглото. Представи си как изглежда с ярдовете превръзки, намотани около главата й, и й се прииска да се завре под завивките и да не се покаже вече. Освен това главата я болеше силно. Чувстваше се така, сякаш тялото й тежи цял тон, беше уморена и й се спеше. Притесняваше се също така за баща си. На всичкото отгоре, явно щеше да прекара няколко дни завряна в една хижа с брадатия Големите крака и неговия придворен шут. Помисли си, че може да полудее.

Но звукът на вятъра, който свиреше сред дърветата, в ъглите на хижата и в стрехите, й казваше, че скоро едва ли ще може да си тръгне. Дано поне снегът се стопи. В долината на Рио Гранде почти никога не валеше сняг, а дори и в планината Сандиа. А когато това се случеше, бързо се топеше.

Но един поглед към заледените прозорци й подсказваше, че каквото и да е обичайното състояние на нещата, сега навън валеше силно и нямаше изгледи да престане.

Дейзи затвори очи. Беше твърде уморена да продължава да се бори със съня. Искаше да избяга. А може би всичко бе просто един лош сън. Може би ще се събуди и ще се озове отново в собственото си легло в бащината си къща, а брадатият Големи крака ще бъде просто един кошмар.

Но дори когато се отпускаше в дрямка, не можеше да престане да се чуди как ли изглежда той без тази ужасна брада.

— Мислиш ли, че се преструва? — попита Зак.

— Спи — отговори Тайлър, — въпреки че не хърка като теб.

— Аз не хъркам.

— Не и когато си буден. — Тайлър започна да почиства раната на Зак, който трепна при допира.

— Ей, по-леко. Не съм някое от проклетите ти мулета.

— Дейзи не се оплакваше, а нейната рана е по-лоша от твоята.

— Ама и ти си един брат, изкарваш ме по-лош и от момиче.

Тайлър обърна втренчен поглед към леглото, където спеше Дейзи.

— Жена — поправи го той. Досега нито едно момиче не беше предизвиквало у него толкова силно плътско желание. Дори луничките и превръзката не можеха да го накарат да забрави изваяното тяло, което бе прегръщал през целия път в планината. И сега само при мисълта за това се стягаше.

— Може и да е — съгласи се Зак, — особено ако наистина е на двадесет, както казва, но не може да се сравни с Лаура.

— Лаура стана майка, когато навърши седемнадесет. А това състарява жената.

— Всяка жена би била състарена, ако е майка на Джорди — рече Зак. — Не зная как Хен я убеди да го осинови.