Лей Грийнууд - Дейзи

Те тръгнаха обратно по следата, за да търсят подходящо за лагер място.

— Как си представяш това?

— Гай не вярва, че една жена може наистина да се грижи за себе си. Той ще се съгласи с някои неща, за да ме успокои, но няма да ме насърчава. Ти го направи.

— Да те насърчавам, не значи, че мисля, че можеш да се справиш с крадци на добитък.

— Не съм казала, че искам аз да се справя с тях. Може би просто искам да се уверя, че ти няма да пострадаш.

— Това важно ли е?

— Разбира се, че е. Не искам никой от моите работници да пострада.

— Аз не съм ти работник.

Дейзи отказа да бъде подведена:

— Може и да не ти плащам, но ти работиш за мен.

— Значи безопасността ми не е по-важна за теб от тази на работниците на Боб Грийн.

Сега той ставаше по-личен, търсеше информация. Тя не възнамеряваше да му я даде толкова лесно.

— Че защо? Ти по-особено ли се грижиш за моята безопасност?

— Тук съм.

Не беше голямо признание, но тя си помисли, че може да се окаже най-доброто, което ще успее да измъкне от него.

— Защо си тук?

Тайлър не отговори. Дейзи се чудеше защо му е толкова трудно да изкаже чувствата си с думи. Трудно беше да си представи какво го е направило така изолиран. Тя беше управлявана и ограничавана, а самоуважението й — унищожено, но това само я беше направило по-нетърпелива да намери човек, който да обича, с който да сподели живота си. С него сякаш се беше получило точно обратното. Още един признак, че не са подходящи един за друг.

— Защото не мога да бъда никъде другаде.

Той замълча. Тя предположи, че ще трябва да се задоволи с това.

— Начинът, по който се държеше в лагера, ми харесваше повече.

Това го озадачи. Той се обърна на седлото, за да я погледне:

— Как се държах?

— Говореше, усмихваше се и се държеше като нормално човешко същество. На хората им беше приятно да са с теб. Но с всяка миля, която изминахме днес, те виждах как се променяш. Сякаш си носил маска и сега тя парче по парче се разпада, докато от нея не остане нищо, освен оня Тайлър, когото познавам от хижата.

— Не го ли харесваше?

Тя се чувстваше по-силна и уверена. Мислеше, че може да му отговори искрено:

— Не особено. Той не споделя. Когато говори, това става с кратки изречения, които задушават разговора, вместо да го поддържат, унищожават чувствата, вместо да ги стоплят.

Ти видя как гърбът му се стяга. Чудеше се дали лицето му изразява поне малко.

— В теб има и друг човек, онзи, който се грижеше за мен и беше съпричастен на страданието ми. Аз се влюбих в този човек, но го загубих някъде.

Ето, беше го казала. Трябваше да събере цялата си смелост, но най-после го каза. Трябваше да се разберат.

— Какво ще стане, ако той се върне?

— Няма да е за дълго. Другият в теб няма да му позволи.

Тайлър спря жребеца си в горичка от борове и смърчове, покрай която минаваше буен поток.

— Това място е добро за лагер. — Той влезе в гъсталака, докато изгубиха следата на откраднатите крави.

— Ами ако той се върне завинаги?

— Не мога да се омъжа за човек като него — каза Дейзи. — Той не е цялостна личност. Той е частичка, точно като онази общителна частичка от теб, която показваше в лагера. Предполагам, че има и други частички, които не съм виждала. — Тя слезе от коня. — Хайде, дай ми юздите. Ще се погрижа за конете, докато ти приготвиш вечерята.

Докато Тайлър гледаше как Дейзи тимари конете и ги връзва близо до трева, той реши, че тази сцена изобразява точно нещата, които са погрешни в техните отношения. Нищо не беше както трябва. Тя се грижеше за конете, а той готвеше. Тя беше шефът, а той работникът. Тя контролираше чувствата си, а той не. От момента, в който остави Уили Мозел на участъка си, той действаше в непозната територия.

Защо не може да признае, че не знае какво прави? Крайно време беше да бъде откровен, че чувството му за непълноценност не се простира само в семейството. Той беше ограничен от представата за себе си. Изгубил беше контрол, защото се опитваше да направи нещо, срещу което се беше борил цял живот.

Опитваше се да достигне Дейзи, но беше изплашен до смърт. Когато тя каза, че го обича, нещо в него подскочи от радост. Някаква стена се разруши, стена, която беше градил с години и за която си мислеше, че е непроницаема. И все пак Дейзи с нейните лунички и къдрици я беше разрушила само с три малки думички.

Като че ли нямаше значение, че не би се омъжила за човек като него. Тя го обичаше. Това засега беше достатъчно.

Той сякаш бе изгубил чувството си за гордост, но се оказа, че то не значи толкова, колкото бе предполагал. Цял живот се бе крепил от гордостта си, но нещата не ставаха по-лесни. Имаше усещането, че само ако може да си признае пред Дейзи, гордостта нямаше да бъде толкова важна.