Лей Грийнууд - Дейзи

— Кажи ми за какво си мислиш — каза Дейзи, когато приближи до огъня. — Ммм, мирише чудесно. Трябва да ме научиш да готвя като теб, преди да си заминеш. Направо ме разглези и съм забравила да готвя.

Тайлър беше малко стъписан, че тя приема заминаването му за даденост. Не беше възнамерявал да остане за повече от няколко седмици, но предполагаше, че ще може да се отбива, за да види как се справя. Очевидно Дейзи очакваше той да си замине завинаги.

— Мислех да отида до лагера им по някое време след полунощ. Може би ще успея да откарам кравите, без да ги събудя. Ти можеш да чакаш тук. Ако ме последват, мога да ги задържа, докато ти откараш кравите обратно в земите си.

— Това няма ли да е опасно за сам човек?

— Не съм много добър с револвер, но с пушка мога да държа притисната цяла армия.

— Мислиш ли, че ще стрелят?

— Не зная. Може да си помислят, че е по-лесно да се върнат и да откраднат други. Не мога да си представя как може да имаш толкова много небелязани крави.

— Баща ми не би наел други работници. Той нямаше доверие на никой, освен на Рио. Беше убеден, че скоро ще намери тази мина. Може да си е мислел, че ще се опитат да му я отнемат. — Дейзи си сипа чаша кафе. Отпи глътка и изгори езика си. — Искаше да намери злато, за да се върне при семейството си и да им покаже, че е забогатял сам. Така и не разбра, че за мама и мен това нямаше значение. Колко време мислиш, че ще ни отнеме да бележим всички говеда?

Докато се хранеха, разговаряха за общи неща, но мислите на Тайлър се въртяха около факта, че Дейзи го обича, но не очаква нищо от него. Колкото повече мислеше за това, толкова решимостта му да я накара да промени мнението си ставаше все по-голяма.

Той я обичаше и искаше да се ожени за нея. Какъвто беше глупак, досега не беше осъзнал, че точно затова я следва навсякъде.

Ръката на Тайлър спря на половината път към устата му. Беше се влюбил в жена, която не харесваше мъже като него и не би се омъжила за него. Той лапна храната и задъвка бавно. Каква дяволска бъркотия. Някой му беше казал преди, че златото не създава проблеми, докато не го намериш. Трябваше също така да му кажат, че да си влюбен не е беда, докато не се случи с теб.

Но това не беше най-важният проблем. Дейзи беше само на няколко фута от него. Не знаеше как ще преживее нощта, без да я люби.

Дейзи неспокойно се размърда в одеялата си. Земята под нея беше твърда и студена, но тя едва ли си даваше сметка за това. Всеки нерв от тялото й беше съсредоточен във факта, че Тайлър лежеше само на няколко фута от нея. Тя толкова много искаше той да я люби, че едва не го помоли. Но независимо от това колко го желаеше тялото й, тя не би го оставила да я докосне, освен ако не й признае, че я обича.

Обърна се в постелята си, но и така не й беше удобно. Този нощ щеше да бъде ужасна. Почти се надяваше, че крадците ще се бият. Така поне ще има нещо друго, за което да си мисли.

Тя лежеше и наблюдаваше Тайлър. Не трябваше, но не можеше да затвори очи. Сякаш нещо я теглеше към него. Той трябва да бе чувствал същото, защото обърна лице към нея. Погледите им се срещнаха през малкото разстояние, което ги разделяше. Очите му винаги досега изглеждаха така, сякаш невидим щит ги защитаваше от всичко извън него. Тази нощ те бяха широко отворени и блестящи. Досега никога не беше изглеждал толкова достъпен, като че ли най-после е премахнал стените, които го отделят от нея и от всеки друг човек на света.

Но в погледа му тази нощ имаше нещо ново, нещо топло и привлекателно. Той сякаш я канеше при себе си. Тя знаеше, че това не може да е вярно. Тайлър не беше способен наистина да допусне някой до себе си.

— Обичам те.

Дейзи замръзна. Тези думи трябваше да я възпламенят, но вместо това те превърнаха в камък ума и тялото й. Не беше в състояние да помръдне, да отговори, да мисли. Като че цял живот бе чакала Тайлър да каже точно тези думи, а сега беше парализирана, глупашки безпомощна и безмълвна.

— Като зная какво си мислиш за мен, едва ли би искала да чуеш точно това.

Той не беше разбрал нищо. Но кога ли беше разбирал. Чудеше се как един мъж с неговата чувствителност може да знае толкова малко за жените. Дори ако не го обичаше, дори ако не искаше никога да го види отново, тези думи щяха да са добре дошли.

— Не исках да си го призная.

Това не я изненадваше. Беше прекарал целия си живот, като се е самоубеждавал, че не чувства нищо. Не беше изненадващо, че му трябва много време, за да разпознае любовта, когато тя най-после се появи.