Лей Грийнууд - Ваялид

Той наистина искаше да знае какво мисли тя за него. Наистина. Честно. Великият Джеф Рандолф — непроницаемият бастион на самоувереността, на безразличието към чувствата и желанията на целия свят — се бе пропукал. И причината за това беше една севернячка.

На Ваялид й се прииска да се разсмее. Искаше й се да заподскача наоколо в див танц, докато не й изпадат всички фиби. Вместо това глупавото й сърце отново заби в нормалния си ритъм. Джеф може би наистина се интересуваше от мнението й, но той търсеше своята идеална южняшка красавица. Освен това беше убеден, че при раждането си всички янки си режеха дяволските рога и опашки. Може и да изпитваше физическо привличане към нея, но никога нямаше да почувства нещо повече.

— Както вече ти казах, не мога да те виня, че успя там, където аз се провалих — каза Ваялид.

— Аз пък мога.

Отговорът му я шокира.

— Защо?

— Аз винаги обвинявам хората, които не се държат така, както аз искам, дори и когато успяват.

— Но защо?

— Защото толерантността ми е напълно чужда.

Ваялид се запита защо ли Джеф й казваше това. Изповедта може би беше добра за душата, но тя беше сигурна, че това беше първият път, когато Джеф се опитваше да се изповяда. Ако можеше да се съди по изражението му, това не се харесваше много на душата му.

— Аз винаги знам всички отговори — продължи той. — Никога досега не съм се интересувал от чувствата на останалите. Това ми се струваше пълна загуба на време, а и ми пречеше да свърша необходимото и да го свърша както трябва.

— И какво те накара да промениш мнението си? — Надяваше се той да й каже, че причината е в нея. Жените нямаха много власт. Ако Ваялид разбереше, че е успяла да въздейства върху мъж като Джеф Рандолф, това щеше да повиши чувството й за ценност.

— Не знам дали наистина съм го променил. Вероятно винаги ще се държа все така — правя го от толкова дълго, че не знам друг начин на поведение — но не искам да ме мразиш за това.

— Аз не те мразя.

Ваялид не можеше да го мрази. Нейният проблем бе точно в обратното — тя го харесваше твърде много. И въпреки че отчаяно се опитваше да овладее чувствата си, те бавно се изплъзваха от контрола й. Моменти като този изобщо не й помагаха.

Джеф можеше да я вбеси и тя да повярва, че никога повече няма да се поддаде на чара му. След това обаче дори и най-малката проява на уязвимост от негова страна можеше да я накара да се стопи като ледена висулка върху гореща печка. Много скоро можеше да се влюби в този мъж, а това беше опасно.

Когато осъзна всичко това, мозъкът й просто се парализира. Трябваше да сложи край на тази глупост. Понякога Джеф може и да не беше твърд като гранит, понякога дори можеше да проявява загриженост, но той смяташе, че знае всичко, че янките стоят само на едно стъпало над уличните плъхове и че всичко, което беше необходимо на една глупава, безгръбначна жена, за да стане Богородица, бе да бъде родена някъде във Вирджиния. Междувременно двамата бяха стигнали до ранчото на Медисън и това я спаси от продължаването на разговора им — задача, в която Джеф я превъзхождаше.

— Налага ли се да безпокоим Фърн? — попита Ваялид, която не беше забравила забележката на Айрис да не тревожат снаха си.

— Ако изобщо някой знае къде са момичетата, това е Фърн — отвърна Джеф.

Но Фърн не знаеше. Тя не бе излизала от стаята си цяла сутрин. А въпреки писмото на Айрис Медисън още не се бе завърнал от Лидвил.

— Ако са дошли тук, може да са навсякъде — каза Фърн. — Момчетата отидоха да яздят с Монти.

— Той тук ли е? — попита с надежда Джеф.

Монти идва да язди с момчетата всеки следобед. Днес е събота и те не са на училище, затова той дойде, преди да се бях събудила.

Ваялид забеляза промяната в изражението на Джеф и реши, че тя изразява смес от гняв и облекчение. За нещастие, смяташе, че той всъщност имаше пълното право да се ядосва. Като се изключеше безпокойството, което им бяха създали близначките, оставаше фактът, че те се бяха изложили на голяма опасност. Момичетата трябваше да бъдат накарани да разберат сериозността на постъпката си.

— Ще отида до плевнята да проверя дали някой не ги е видял — каза Джеф. — Ти можеш да останеш тук с Фърн.

— Идвам с теб — отвърна Ваялид.

— Не е необходимо.

— И все пак ще дойда.

Фърн се усмихна и разтревоженото й лице се разведри.

— Няма да ви се наложи да защитавате близначките от Джеф. Те винаги успяват да се измъкнат с много малки поражения за духа си.