Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид и господин Браун стигнаха до пътя, останаха да поговорят малко там и господин Браун тръгна обратно към града.

— Искаха да отидат да яздят — каза момичето. — Казаха ми, че ако ги издам, ще ме предадат на Бети Сю.

— Къде отидоха? — попита Джеф.

— Някъде, където имало много коне.

— Но къде точно?

— Не знам.

— С кого щяха да се срещнат?

— Не знам.

— Не казаха ли, че ще се видят с братовчедите си? — Еси поклати глава и Джеф попита: — Споменаха ли някакви имена? Джеймз или Тейзуел?

Еси поклати глава за пореден път и Джеф се отчая. Не му оставаше много време. Не можеше да отхвърли възможността, че близначките бяха отвлечени. Всички знаеха колко богато е семейство Рандолф.

— Казаха ли нещо, което си запомнила? — Еси гледаше към баща си. — Моля те, опитай се да си спомниш.

Еси се обърна към него.

— Аурелия каза, че искала да язди Кошмар. Джулиет й каза да не става глупава, защото чичо й Монти сигурно не си бил довел коня чак от Уайоминг.

Джеф почувства, че от плещите му пада огромен товар. Близначките бяха отишли в ранчото на Медисън. Надяваше се, че поне бяха стигнали дотам. Джеф се изправи и махна с ръка на Ваялид, която извика господин Браун и той тръгна обратно към училището.

— Баща ти ще бъде тук след малко — каза Джеф. — Съжалявам, че трябваше да направя това, но да се оставят малки момичета сами е опасно.

— Татко ще ми се сърди ли?

Внезапно Джеф се разтревожи, защото не знаеше какво бе казала Ваялид на господин Браун.

— Не. Той ще се сърди на близначките. Ние всички сме им много ядосани.

— Но аз им дадох думата си.

— Това не се брои, когато някой поиска от теб да направиш нещо лошо.

Еси не изглеждаше напълно убедена в правотата на Джеф, но й се искаше да му вярва.

— Защо не отидеш да посрещнеш баща си? — предложи той. — Сигурен съм, че госпожица Гудуин няма да има нищо против.

Еси излетя навън като пусната от кафез птичка. Джеф се изправи бавно и се замисли. Изобщо не му се искаше да прекара следващите двайсет минути в каретата с Ваялид Гудуин и да слуша критиките й.

— По-добре ми го кажи направо, вместо да мълчиш — каза Джеф след десет минути мълчание. — Ако го направиш, може би няма повече да изглеждаш сякаш си отхапала киселица.

Ваялид не искаше да му казва какво чувства. Първоначално просто се беше ядосала. След това се беше вбесила, че Джеф я бе накарал да участва в нещо толкова неприятно за нея. Въпреки това се бе въздържала от коментари, тъй като независимо, че не харесваше методите на Джеф, те бяха дали резултат.

Близначките бяха негови племеннички и беше съвсем естествено той да бъде по-загрижен за тяхната безопасност, отколкото за чувствата на Еси. Донякъде Ваялид също споделяше това мнение. Еси беше в безопасност, но близначките може би не бяха. Ваялид се молеше те да бяха стигнали до ранчото на Медисън.

— Няма смисъл да ти казвам какво мисля. — Това вече е минало и каквото и да казвам не мога да променя нищо.

— И затова ще си седиш тук, ще ме гледаш ядосано, без да продумаш, и ще се наслаждаваш на гнева си. Толкова типично за жените е да използват мълчанието, за да накарат един мъж да се чувства виновен.

— Изобщо не съм имала намерение да те карам да се чувстваш виновен — Беше решила да откаже на Джеф удоволствието да я види как губи самообладание. — Дори и когато инатът и раздразнението ти те накараха да влезеш насила в спалните помещения на училището. Не се опитах да те накарам да се чувстваш виновен и когато направи всичко по силите си, за да нарушиш спокойствието в училището, като се разхождаше полуоблечен из коридорите. Нямам намерение да го правя и сега, въпреки че ми се иска да беше намерил някакъв друг начин да постигнеш своето. Мисля, че успехът може да е бил по-важен от чувствата на Еси.

С удоволствие забеляза, че го бе изненадала.

— Предполагам, знаеш, че Еси вече никога няма да ти вярва напълно.

Когато Джеф кимна, Ваялид си помисли, че той съжалява за тази загуба.

— Нямаше ли друг начин?

— Може и да е имало, но аз не се сетих. Какво каза на баща й? Тя се притесняваше, че той ще й се сърди.

— Няма. Той разбра колко важно е да намерим две момиченца, изчезнали в град с повече от трийсет хиляди души население, повечето от които мъже.

— Наистина ли не ме обвиняваш?

Ваялид не разбираше защо Джеф изобщо се интересуваше от мнението й. Тя беше янки, а всички янки бяха лоша порода. Тази дума все още я вбесяваше. Но в поведението на Джеф имаше нещо ново — тонът на гласа му, начинът, по който я гледаше, всичко това й беше интересно и загадъчно.