Лей Грийнууд - Ваялид

— Наистина ли ще ни набиеш? — попита Аурелия.

— Не мислите ли, че трябва да го направя? — отвърна Джеф.

— Набий ни тук — каза Джулиет. — Ако ни набиеш в училище, ще трябва пак да избягаме.

Ваялид не можеше да повярва на ушите си, но веднага разбра, че момичетата казваха истината. Ако близначките бъдеха наказани по необичаен начин в училище, Бети Сю щеше да се погрижи те да не продължат да учат там.

Преди Джеф да успее да каже нещо, Монти и момчетата спряха до тях.

— Свърши ли да им наливаш мозък? — попита Монти брат си. Той слезе от коня си, без да показва, че е разтревожен от събитията тази сутрин.

— Той ще ни напердаши — осведоми го Джулиет.

— Идете да се погрижите за конете си — каза Монти. — Когато свършите, елате тук.

Напрежението между двамата братя не се харесваше на Ваялид. Нито един от тях не проговори, преди момичетата да се бяха отдалечили достатъчно, но тя усещаше как се натрупва враждебност и се зачуди дали не трябваше да тръгне с близначките.

— По-добре останете тук, госпожице Гудуин — реши проблема й Монти. — Ще трябва да се оправите с момичетата в училище, когато ние свършим.

— Страхувам се, че действията, които училището може да предприеме, не зависят от мен — каза Ваялид. — Съмнявам се дали изобщо някой ще поиска моето мнение.

— Въпреки това държа да останете.

Ваялид реши да остане, тъй като не беше сигурна, че в състоянието, в което се намираха двамата братя, някой беше способен да вземе разумно решение.

— Трябваше да се сетя, че си ги окуражил — каза Джеф.

— Те нямат нужда от това, за да избягат и да дойдат тук да пояздят — отвърна брат му. — Освен това, когато се събудих, те вече бяха на седлата.

— Трябвало е да ги върнеш в училище.

— Предположих, че мога да ги оставя да се насладят на ездата. Знаех, че рано или късно ще се появиш тук, за да ги върнеш обратно.

— Добре. Нека аз да бъда лошият великан.

— Това е роля, която, изглежда, ти харесва.

— Не трябваше да ги оставяш да яздят с теб.

— Нямаше как да ги спра, освен да ги подгоня и да ги сваля от седлата. Освен това те са имали причина да избягат от онова място. Може би ако им се даде повече свобода, ще имат по-голямо желание да останат там по-дълго.

— По-скоро така ще започнат да си мислят, че могат да излизат от училище, когато си поискат. — Монти сви рамене и Джеф продължи: — Те не се подчиняват на правилата. Мислят, че са създадени за всички, с изключение на тях.

— Никога не са се държали добре. — От тях косата на Роуз побеля.

— А ти си се погрижил да побелее още.

— Престани, Джеф. И няма да ги биеш.

— Изобщо не съм имал такова намерение. Би трябвало да набия теб.

Двамата стояха и се гледаха като ядосани елени. Не клатеха глави и не ровеха земята, но се гледаха заплашително, свили мощните си рамене, готови да се хвърлят един срещу друг всеки миг. Ваялид се запита дали наистина щяха да се сбият. Знаеше, че Джеф нямаше да отстъпи само защото му липсваше едната ръка.

— За възрастни мъже говорите твърде много глупости — намеси се тя. — Не знам как можете да очаквате добро поведение от деветгодишни момиченца, след като вие самите се държите като хлапета.

Джеф погледна към Ваялид и близначките, след което се обърна към Монти и направи жест на отвращение.

— Следващия път, когато близначките загазят, можете да отидете при Монти. — Аз си измивам ръцете.

Той си тръгне, оставяйки Ваялид лице в лице с Монти и пет внучета от семейство Рандолф, които гледаха с широко отворени от почуда очи. Единственото, което Ваялид можеше да направи, бе да приеме спокойно нещата, докато не се приберяха в училището. След това нищо нямаше да зависи от нея.

— Предполагам, че ще е най-добре да хапнем нещо — каза тя. — Вървете в къщата и не забравяйте да си измиете ръцете, преди да седнете на масата.

Петте деца се затичаха и близначките, които бяха по-големи от трите момчета, скоро ги оставиха далеч зад себе си.

Когато Ваялид стигна до къщата, видя, че Джеф я чака.

— Мислиш, че сбърках, нали? — попита я той, когато останалите вече бяха влезли вътре.

— Донякъде и двамата бяхте прави — отвърна Ваялид. Не одобряваше, че се бе държал толкова строго с близначките, но знаеше, че безгрижното отношение на Монти само щеше да окуражи непокорството им.

— С Монти никога не сме се съгласявали за нищо.

— Никога?

— Поне доколкото си спомням.

— Поне не се ли харесвате? — Тя беше готова да пребие брат си, ако по този начин можеше да му върне желанието за живот, но го бе обичала силно.