Лей Грийнууд - Ваялид

— Не, предполагам, че не.

— Но вие сте братя.

— Не можем да променим това.

Ваялид не знаеше какво да каже, тъй като този начин на мислене й беше съвсем чужд.

— Трябва да се върна в банката — каза Джеф. — Ще изпратя каретата да ви закара обратно в училището след обяда.

— Няма ли да дойдеш с мен, за да видиш какво ще реши госпожица Сетъл?

— Никой не харесва как постъпих. Докато Монти е тук, той ще продължи да се меси. Нека Фърн да се оправя с тях, или пък Айрис, ако Фърн не е в състояние.

— На мен ми харесват повечето от нещата, които направи днес — каза Ваялид. Това беше истината. Не беше съгласна с всичко, което Джеф бе направил, но одобряваше строгото му поведение. Животът не беше лесен и не вървеше по мед и масло. Ако хората не упражняваха някакъв контрол, ги очакваха големи неприятности. А нейният опит й показваше, че когато някой загазеше, онези, които страдаха най-много, бяха хората, които го обичаха. Ваялид смяташе, че това не е честно, но изглежда така беше устроен светът и нищо не можеше да се направи.

— Повечето не е достатъчно — отвърна Джеф. — Освен това Роуз и Джордж скоро ще пристигнат тук.

— Те наистина ли ще дойдат?

— Когато чуят за последната беля на децата си, няма да се забавят нито минута.

— Те какви хора са? — Ваялид често се бе питала какви са хората, които бяха създали близначките.

— Изобщо не приличат на тези две фурии, ако това имаш предвид. Но аз ще те оставя да решиш сама. Има ли нещо, което мога да направя, преди да тръгна?

Ваялид бе твърде изненадана, за да му отговори. Никога досега Джеф не й бе казвал нещо подобно. Той обикновено просто се обръщаше и си тръгваше. И толкова.

— Не. И без това вече ти отнех цялата сутрин.

Джеф се усмихна.

— Не се притеснявай. Имам цяла нощ, за да спечеля парите, които изпуснах тази сутрин.

Никога нямаше да й позволи да забрави тази реплика, но на Ваялид й се искаше никога да не я беше изричала. Очевидно бе докоснала много чувствително място.

Наблюдаваше го как се отдалечава, но за първи път не й се стори, че напуска живота й. Струваше й се, че го познава от цяла вечност, че винаги е бил част от живота й и Ваялид не можеше да не се учудва колко бързо бе станало това, след като беше една проклета янки, а той — един високомерен южняк.

Комбинацията беше твърде необичайна, но въпреки различията между тях Джеф запълваше голяма нейна нужда. В този момент Ваялид почувства, че иска да го извика, да го накара да се върне при нея. Не беше изпитвала подобно нещо от момента, в който Нейтън Уейнрайт бе поискал ръката й. Тогава бе гледала как си тръгва, изпълнена с тъга, но напълно уверена, че бе постъпила правилно, като му бе отказала. Сега беше също толкова уверена, че не можеше да позволи на Джеф да си тръгне.

Когато пристигна в училището, Ваялид с удивление откри, че Джеф я чака. Тя нареди на близначките незабавно да се приберат в стаите си.

— Мислех, че имаш работа — каза тя в мига, в който момичетата се изгубиха от погледа й.

— Така е, но реших, че няма да позволя на госпожица Сетъл да те обвини за бягството на хлапетата. Никой не може да контролира двете фурии и аз с удоволствие ще й се противопоставя, ако не е съгласна с мнението ми.

Ваялид почувства огромно задоволство.

— Не се страхувам от госпожица Сетъл.

— Сигурен съм, че е така, но тя едва ли ще си позволи да изрази неодобрението си към теб в мое присъствие.

Ваялид не желаеше постоянно да бъде укорявана. Бе направила всичко по силите си, но имаше да се грижи за още четиринайсет момичета и просто не можеше да държи близначките под око във всеки един момент.

— Мислех си, че никога не играеш ролята на рицаря защитник. — Не трябваше да го подкача така. Джеф нямаше да хареса шегата, а и тя не проявяваше голяма любезност след всичко, което той бе направил за нея.

— За какво говориш?

— За това, че помагаш на една разтревожена дама.

Джеф изглеждаше объркан. Когато най-после разбра смисъла на забележката й, Ваялид забеляза по лицето му да преминават противоречиви чувства и се изненада, когато Джеф се усмихна. Сърцето й подскочи. Искаше й се той да се усмихва по-често.

— Това е традиция в семейство Рандолф, въпреки че досега не съм го правил. Спазването на тази традиция неизбежно ни навлича много неприятности.

— Не те ли е страх, че и сега ще стане така?

— Винаги става така.

Това изявление беше твърде провокиращо и твърде интересно, за да бъде пренебрегнато, и Ваялид попита: