Лей Грийнууд - Ваялид

Нейната склонност към рокли в ярки цветове не беше проява на най-добър вкус, но въпреки това той чуваше шумоленето на роклята й, когато Ваялид се движеше из училището. Спомняше си усещането на от допира на плата в нощта, когато я бе целунал пред стаята й в хотела, помнеше и аромата на парфюма й. Не можеше да го забрави. Той загатваше за присъствието й. Джеф се запита кога се бе научила да бъде толкова дискретна и каква беше причината за това.

На вратата се почука и Каспар влезе в кабинета и остави няколко папки върху бюрото на Джеф.

— Мислех, че ти казах да си вървиш — каза Джеф.

— Исках да се уверя, че ще получите документите, които ви бяха нужни.

— Не, искаше да се увериш, че не съм променил решението си — каза Джеф. На Каспар му е ясно, че шефът му се държи необичайно, и искаше да бъде сигурен, че в понеделник все още ще има работа. — А сега изчезвай. Крайно време е сам да разбера дали Бледсоу може да се справи с работата си.

Каспар излезе, като затвори безшумно вратата зад себе си. Джеф се настани удобно в стола си и отвори първата папка. След няколко минути осъзна, че само гледа документите, без да разбира какво съдържат. Мислите му постоянно се връщаха към първата вечер, когато бе вечерял с Ваялид. Трябваше да признае, че колкото и да се опитваше, не беше възможно да забрави Ваялид Гудуин.

Иронията на ситуацията го накара да се разсмее. Ако не беше толкова упорит и твърдоглав, никога нямаше да успее да влезе в училището по време на карантината. А точно тези качества Ваялид мразеше най-много.

Мислите му бяха прекъснати от Бледсоу, който влезе в кабинета му, без да почука. Това беше едно от нещата, които момчето трябваше да научи веднага, за да не си търси нов работодател преди края на седмицата.

— Господин Рандолф, навън има една разтревожена жена, която настоява да ви види — каза Бледсоу, който не беше съвсем сигурен какво трябва да направи в тази ситуация. — Тя твърди, че е важно.

За удивление на Джеф в стаята нахълта Ваялид Гудуин.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза тя, — но близначките са изчезнали.

Джеф скочи от стола си. За своя изненада откри, че не мисли за близначките, а се тревожи повече от факта, че Ваялид е толкова разтревожена. Предложи й да седне, но тя отказа. Лицето й беше пребледняло, а косата й леко разрошена.

— Нямам време. Трябва да ги открием!

— Откога ги няма?

— От десет часа. Трябваше да разбера, че Еси не ми казва истината. Близначките никога не спят до късно. Понякога имам чувството, че изобщо не спят. В това отношение са също толкова ненормални, колкото теб.

Джеф я побутна към един стол, като същевременно нареди на Бледсоу да извика каретата, но Ваялид отново отказа да седне. Роклята й шумолеше, докато тя се движеше из стаята с къси, резки движения.

— Ще ги намерим и те ще бъдат добре — увери я Джеф. Той й предложи от кафето, което държеше горещо върху малка печка, но тя не прие. — Най-вероятно ще успеят да ядосат половината Денвър и ще се обадят за помощ.

— Трябваше по-рано да открия, че ги няма.

Джеф поведе Ваялид обратно към стола. Тя седна, но секунда по-късно скочи и каза:

— Трябва да тръгнем веднага. Не можем да вървим пеша. Изморих се, докато дойда дотук.

— Трябвало е да поискаш от госпожица Сетъл да ти даде двуколката си.

— Не посмях. Тя беше толкова разтревожена, когато й казах, и аз си помислих, че ще ме уволни веднага.

— Никой няма да те уволни за нещо, което са направили близначките. Досега всички в училището щяха да бъдат изхвърлени.

Ваялид се усмихна и Джеф почувства как част от напрежението му се изпарява.

Бледсоу подаде глава през вратата.

— Каретата пристига.

Когато Ваялид тръгна към вратата, без да губи време, Джеф нямаше друг избор, освен да я последва.

— Бледсоу, кажи на всички да си вършат работата както обикновено, докато се върна. Къде според теб трябва да ги търсим? — попита той Ваялид, докато й помагаше да се качи.

— Мислех си, че ти ще можеш да ми кажеш това.

— Към хотела — нареди Джеф на кочияша. — Това е най-близкото място, което те знаят.

Но момичетата не бяха там. Дейзи не ги беше виждала, Монти беше излязъл, но Айрис беше все още в стаята си.

— Трябва да ги намерите, преди Роуз да разбере — каза Айрис. — Не трябва да научи, че половин дузина възрастни не могат да се оправят с две момиченца.

— Дори половин дузина детективи на Пинкертон не могат да следят постоянно тези дивачки — каза Джеф.