Лей Грийнууд - Ваялид

— Просто съм изморен. — Напоследък работя повече от обикновено.

Тя го огледа над чашата си с вино.

— Чудех се защо не беше идвал толкова дълго. Не в твой стил. — Тя отметна рамене назад и това накара големите й гърди да придобият още по-внушителни размери.

Двамата седяха край маса, отрупана с останките от вечерята им. Храната не беше толкова добра, колкото ако Джеф беше отишъл да вечеря в хотела. Компанията също не беше от най-добрата. Не че тази вечер Луиз беше по-различна от стотиците други нощи, които бяха прекарали заедно. Просто цялата вечер му се струваше досадна. Джеф дори не беше направил онова, за което бе дошъл тук.

— Проблеми с бизнеса ли имаш? — попита го Луиз. Тя се наведе напред, за да му покаже дълбоката вдлъбнатина между гърдите си.

— Не. Ако се изключи един малък проблем с една мина в Лидвил, всичко върви по-добре от обикновено.

Двамата често обсъждаха работата му, но винаги после. Луиз беше умна жена, която успяваше добре да се възползва от информацията, която Джеф понякога й даваше в знак на благодарност за онова, което бе направила за него. С нея той можеше да задоволява сексуалните си нужди, без да чувства липсата на ръката си.

— Изглеждаш ми угрижен. — Тя сви устни в подканваща гримаса.

Двамата се бяха запознали преди девет години. Джеф беше спасил Луиз от побоя, който се бе канел да й нанесе някакъв раздразнен клиент. Тя му бе предложила да си плати по единствения възможен за нея начин. Джеф й бе намерил квартира, където не й се налагаше да приема всеки срещнат на улицата. Тя му се бе отплатила, като запазваше две нощи в седмицата за него. С годините връзката им беше прераснала в приятелство. Оттогава Джеф не беше спал с друга жена.

Луиз застана пред него. Седна върху краката му, обви ръце около врата му и повдигна гърдите си нагоре, докато цялото му лице не беше зарито в тях. Той не реагира и тя започна да го милва между краката. Джеф усети познатата тръпка в слабините си, но за негово удивление този път не почувства обичайното желание да се забие в тялото й.

С годините те бяха създали една безпроблемна приятелска връзка, но внезапно той осъзна, че иска нещо повече от това. Не беше съвсем сигурен какво точно, но знаеше, че виновницата за това му желание беше Ваялид.

Луиз се отдръпна назад, за да го погледне.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Такова нещо не ти се е случвало досега.

Джеф си помисли, че тя беше загрижена повече от липсата на интерес у него, отколкото за самия него. Ако една жена с нейната професия започнеше да губи привлекателността си, очакваха я сериозни неприятности.

— Ти си съвсем наред — отвърна й той и я целуна по гърдите. — Просто тази вечер аз не съм на себе си.

Луиз беше амбициозна жена. Тя беше използвала връзките си, създадени с помощта на Джеф, за да се образова, държеше да знае последните новини в бизнеса и политиката и бе подобрила стила си на обличане. В много отношения можеше да се държи като дама по-добре от някои от жените от висшето общество на Денвър.

— Какво си направил със себе си? — попита тя. — От девет години не съм те виждала в такова състояние.

Той не можеше да й каже, че във фантазиите си я е заменил с някаква червенокоса домакиня. Луиз никога нямаше да му прости подобно нещо.

— Предполагам, така става, когато човек го затворят под карантина.

— Какво! — Луиз отскочи от него, сякаш беше заразен с някаква смъртоносна болест. — Дошъл си тук заразен и не си ми казал?

— Не съм заразен — отговори Джеф. — Отидох да видя в какви неприятности са се забъркали племенничките ми и трябваше да изкарам последните няколко дни под карантина. Болестта вече беше отминала. А и мен ме държаха далеч от момичетата.

— Изкарал си карантината в девическо училище? Не ми казвай, че е онова луксозното на 17-та улица.

— Същото.

Луиз започна да се смее.

— Горкичкият. Сигурно си откачил, когато са те затворили с онези пискливи девици. И въпреки това не трябваше да идваш тук. При заразните болести няма нищо сигурно. Дори сега може да си болен, без да знаеш. Можеш да ме заразиш, а аз да предам заразата на моите момичета. Това ще ни съсипе.

— Не съм заразен.

— Може и да не си, но със сигурност се държиш странно. Личи си. — Тя се отдръпна още малко назад, грабна една кърпичка и я размаха във въздуха, сякаш така щеше да отпъди болестта от своята част на стаята. — Може би трябва да си вървиш.

Джеф се изненада от облекчението, което изпита. В това нямаше никакъв смисъл. Двамата с Луиз винаги се бяха чувствали много добре заедно.