Лей Грийнууд - Ваялид

— Иска ми се да не беше пращала телеграмата на Роуз — каза Фърн. — В крайна сметка, аз й обещах да се погрижа за близначките.

— Не можем да очакваме това от теб, след като дори не можеш да ставаш от леглото — отвърна Дейзи.

— Никой не може да контролира тези момичета — намеси се Монти. — Лошо ми става, като си помисля какви ще бъдат след десет години.

— Е, аз нямам нищо общо с тях — каза Джеф, — нито след десет минути, нито след десет години. Стига ми, че бях затворен с тях за четири дни.

В очите на Монти проблесна дяволито пламъче.

— Фърн ми каза, че домакинята ти е била някаква красива янки изкусителка.

— Червенокоса е. Мисля, че знаеш повече за нея от мен — отговори Джеф.

— Какво точно искаш да кажеш с това? — подскочи брат му.

— Как изглежда? — намеси се Айрис, опитвайки се да предотврати спора. — Фърн казва, че е доста хубава.

Това не беше думата, с която той би описал Ваялид. Интелигентна, самоуверена, красива и опасна бяха най-близките епитети за качествата, които му пречеха да я забрави.

— Тя е от Масачузетс — каза Джеф под зоркия поглед на пет чифта очи. — Какво друго искате да знаете?

Той нямаше намерение да им казва за кожата й, за косата й или за начина, по който изглеждаше, когато закриваше очи, за да не гледа разголеното му тяло.

— За бога, Джеф — каза Фърн, — милиони хора живеят в Масачузетс. Предполагам, че доста от тях са червенокоси. Но те не могат да бъдат еднакви.

— Не мога да знам. — Той беше сигурен, че нито един от тях нямаше да хареса Ваялид.

— Ти си говорил с нея, нали? — поинтересува се Тейлър. — И си я поканил да разделиш с нея храната, която ти изпращах?

— Да, така е. И се надявам повече да не правиш такива глупости. Тя се чувстваше също толкова неудобно, колкото и аз.

Не, истината беше, че той се беше чувствал неудобно. Тя се беше опитала да се държи, сякаш й харесва да бъде с него, но нямаше жена, на която би й харесало да прекара вечерта с мъж, който първо мълчеше, а след това започваше да спори.

— Никой не може да се чувства неудобно, когато яде храната на Тейлър — каза Айрис.

— Може, ако вечеря с Джеф — вметна Монти.

— И какво мисли тя за „Бифтек Рандолф“? — поинтересува се Айрис. — Ние хапнахме от него, когато пристигнахме. Кълна се, че можех да изям още една порция.

— Тя не дойде на вечеря тази вечер — информира ги Джеф. Беше се чудил дали щеше да дойде, ако я бе поканил. Не че я беше поканил, но все пак не бе спрял да се пита дали щеше да приеме поканата му или не.

— Защо? — попита Фърн.

— Трябва ли да питаш? — намеси се пак Монти. — След като е вечеряла два пъти с него, тя сигурно се е отказала да се храни изобщо.

— Защо не дойде? — повтори Фърн, без да обръща внимание на Монти. — Ти нали я покани?

— Не — отговори Джеф. Колкото и да се беше ядосал онази вечер, той все пак си бе помислил да я покани за вечеря. Всъщност през цялото време, докато се бе хранил, не бе спрял да се чуди какво ли прави в този момент Ваялид.

— Трябвало е да я поканиш дори само заради това, че й се е наложило да те търпи — каза Айрис.

— Тя нямаше да дойде.

— И защо? — попита отново Фърн.

Джеф си помисли, че идването му тук беше грешка. Роднините му щяха да изцедят и най-малката подробност от него и онова, което щяха да научат, изобщо нямаше да им хареса. Това пък не се харесваше на него.

— Имахме малко разногласие — отговори той.

— Не си споменал войната, нали? — сбърчи вежди Фърн.

— Тя поиска да обясня причините за войната пред момичетата — отговори й Джеф и всички в стаята изпъшкаха.

— Струва ми се, каза ни, че тя била интелигентна жена — каза Монти. — Това едва ли е вярно, щом не е могла да разбере само за десет секунди, че по отношение на тази война Джеф е абсолютен глупак.

— За мое щастие тя не мислеше така — тросна се Джеф. — Брат й е бил ранен по време на последната офанзива. За разлика от вас тя не се прави, че нищо не се е случило.

След поредното общо изпъшкване Монти се поинтересува:

— Щом като тя проявява такова разбиране, защо не си седи у дома и не се грижи за брат си?

— Защото той е починал.

— Ние не извадихме такъв късмет.

— Монти! — скастри го Фърн.

— По дяволите, писна ми да слушам за нещо, което е станало преди четиринайсет години. Ако смятате да говорите за това, аз си тръгвам. — Монти стана и отвори вратата, но звукът от тропане на крака го накара да се спре. Той се обърна към Фърн.

— Да не би да държиш крави в къщата? Имам чувството, че тук има цяло стадо.