Лей Грийнууд - Ваялид

Не, това не беше честно. Той може и да не я харесваше, но в него имаше някаква галантност, която го караше да се държи по един и същ начин с нея и с всички жени, въпреки че тя беше янки. Но това не беше достатъчно да го накара да я целуне. На Ваялид й се искаше той наистина да я беше целунал.

Тази мисъл я удиви. Нямаше начин да е била толкова пленена от външността му, та да й се иска той да я целува. Тя си беше мечтала за него, но това беше естествена реакция от близостта на привлекателен мъж. Да й се иска той да я целува, означаваше нещо съвсем различно. Вратата към спалните помещения се отвори и прекъсна размислите й.

— Дванайсет часът е — обяви Бет. — Край на карантината.

Ваялид нямаше възможност да почувства облекчение или разочарование, защото момичетата се втурнаха покрай нея като малки кученца, пуснати от клетка. Тя им беше казала, че могат да прекарат един час навън и те изглежда бяха решени да не загубят нито минута. Когато близначките стигнаха до вратата, Ваялид сложи ръце на раменете им и ги издърпа настрани.

— Няма ли да кажете довиждане на чичо си? — попита ги тя.

— Можем да му помахаме — предложи Аурелия.

— Не мисля, че това е достатъчно — каза Ваялид. — Вие сте причината, поради която той беше затворен тук с нас. А и не прекарахте много време с него.

— Той е твърде груб — каза Джулиет.

— Той харесва Еси повече от нас — добави Аурелия.

— Независимо от това трябва да му кажете довиждане и да му благодарите за това, че дойде да говори с мен за вас.

— Не можем ли да го изчакаме навън? — попита Аурелия.

— Той може да се забави горе — допълни сестра й.

— Добре, но не се отдалечавайте много, за да ме чуете, когато ви повикам.

— Няма — обещаха в един глас двете. След това се втурнаха през вратата преди Ваялид да си беше променила решението.

— Мислиш ли, че ще искат да влязат вътре след един час? — попита Бет. Двете гледаха как момичетата се гонят весело по широката поляна.

— След две седмици бездействие ще бъдат толкова изморени, че няма да могат да се държат на краката си.

Бет погледна през рамо към вратата, която водеше към спалните помещения.

— Той кога си тръгва?

— Скоро. Едва ли ще иска да остане повече, отколкото е необходимо.

Думите й сякаш накараха Джеф да се появи. Вратата на стаята се отвори и Джеф и Еси влязоха заедно в дневната. Ваялид не го беше виждала от сутринта — тя си беше наложила да стои далеч от него — и сега го гледаше сякаш го виждаше за пръв път. Той беше толкова красив, облечен в тъмносин вълнен костюм, бяла риза и черна папийонка. Русата му коса беше сресана докато още е била мокра, но въпреки това няколко косъмчета бяха избягали от гребена и нарушаваха вида му. Очите му бяха толкова сини, а раменете толкова широки, че Ваялид трябваше да си напомни, че трябва да диша.

Джеф си тръгваше. Тя вече нямаше да се чуди как да го избягва, нямаше да се притеснява, че ще му се налага да използва банята, че ще я събуди с упражненията си или че ще я покани на вечеря. Нямаше да й се налага да се притеснява от неочакваните реакции на тялото й на неговото присъствие. Животът й щеше да се върне към нормалния си ритъм. Нормалният живот никога не се беше струвал толкова непривлекателен на Ваялид.

Еси се хвърли към нея.

— Моля ви, накарайте го да остане.

— Сигурна съм, господин Рандолф с нетърпение очаква да се върне на работа — каза Ваялид, изненадана от молбата на момичето. — Не можеш да очакваш от него да остане в сграда, пълна с малки момиченца.

— Вие не сте момиченце.

Погледът на Ваялид се премести върху лицето на Джеф преди тя да се овладее. На него изглежда му беше също толкова неудобно, колкото и на нея.

— Господин Рандолф си има семейство и работа и много задължения.

— Близначките казаха, че ако се държат лошо ще го накарате да се върне.

— Не мисля, че това е добра идея — отговори Ваялид.

— Но аз искам той да се срещне с татко.

— Вече се познавам с баща ти — намеси се Джеф.

— Но аз искам да ви покажа на него.

— Може би някой друг път — каза Ваялид.

Еси се обърна от Ваялид към Джеф и го дръпна за ръката.

— Нали ще се върнете? Моля ви.

Ваялид си помисли, че Джеф ще изгуби самообладание и ще се ядоса. Еси вероятно му беше досаждала цяла сутрин. Вместо да се мъчи да оправя личното си объркване Ваялид трябваше да обръща по-голямо внимание на работата си.

— Имам по-добра идея — каза Джеф. — Защо пък някой ден баща ти да не те доведе в банката?