Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид кимна в знак на съгласие и остави двете жени да я придружат до един асансьор. Нищо чудно, че Джеф не бе пожелал да остави работата си, за да прекара вечерта с нея. В сравнение с останалите жени в семейство Рандолф Ваялид беше почти незабележима. Ако не беше наложена карантината, Джеф никога нямаше да я забележи.

— Ние вечеряме в частната трапезария — обясни с усмивка Дейзи. — Затова не се чувствайте длъжна да се обличате официално. Сигурна съм, досетили сте се, че очаквам дете. Айрис също е бременна. Затова ние се възползваме от всяка възможност да ни бъде колкото се може по-удобно.

— Съпругът ми ще се присъедини към нас, ако успее да се отърве от момчетата на Фърн — каза Айрис.

— И моят също — добави Дейзи, — ако успея да го измъкна от кухнята. Когато решихме заедно да построим този хотел, не предполагах, че ще ми се налага да му се моля да ми помага всеки път, когато трябва да вземам решение.

— Искате да кажете, че сама управлявате хотела? — попита Ваялид и се зачуди как ли би реагирал Джеф на подобно изказване. Тя не можеше да си представи, че той би одобрил даването на много власт на една жена. Но той не можеше да контролира снахите си. Може би точно това беше причината да не дойде на вечеря.

„Не, не се опитвай да се самозалъгваш. Той не дойде, защото ти не си достатъчно добра причина да остави работата си.“

— Харесва ми да управлявам хотел — отговори Дейзи. Тя се усмихна, сякаш споделяше някаква тайна между приятелки. — Голямо удоволствие е да можеш да нареждаш на мъжете какво да правят. Аз се справям много добре, но всички знаят, че причината хората да се тълпят тук е храната.

Ваялид вярваше, че това е така. Тя не беше забравила вкуса на нито една хапка от двете вечери, които беше споделила с Джеф. Асансьорът пристигна на втория етаж и те излязоха.

— Ще ви настаним в апартамента, който пазим за Роуз и Джордж. Това е съвсем честно, защото вие е трябвало да търпите техните близначки.

Дейзи отвори една врата и вкара Ваялид в една приказна стая. Ваялид не можеше да си представи, че беше заслужила да прекара две нощи в такъв лукс само защото бе изтърпяла няколко палавници.

Дневната беше с размерите на училищната. След спартанската простота на новоанглийските мебели в училището мебелите в стил Луи XV, тапицирани в коприна в кралско-синьо със сребърни ръбчета й се струваха невероятно разкошни. Ламперията на стените беше поръбена със злато. Килимът беше в синьо и бяло със златно. Завесите бяха от синьо кадифе със сребърни ширити.

Спалнята, по-голямата част от която беше заета от огромно легло, представляваше фантазия в синьо и бяло. Една прислужница вече разопаковаше дрехите на Ваялид и ги прибираше в гардероба. Когато Ваялид осъзна, че ще има собствена баня, тя се почувства на седмото небе от щастие.

— Вечерята е в седем и половина — каза Дейзи и посочи на гостенката си един звънец. — Ако ви трябва нещо, позвънете.

— Ще ви оставим малко на спокойствие — каза Айрис, — но ако имате някакви въпроси, аз съм в съседната стая. Ще дойда да ви извикам за вечеря.

Ваялид едва успя да изрече благодарностите си, след което застана вцепенена от удивление, защото едва сега осъзна, че щеше да прекара два дни като почетна гостенка в най-големия апартамент на най-луксозния и най-известния хотел в Денвър.

Извика и се хвърли на леглото. Уверена, че някои гости могат да си помислят, че ги нападат индианци, закри устата си с ръка, след което се разсмя. Стените тук бяха толкова дебели, че не беше възможно някой да беше чул вика й. След два дни пак щеше да се прави на майка на всички онези момичета, но дотогава щеше да се наслаждава на всяка минута от престоя си в този невероятен разкош.

Не можеше да си представи защо Джеф я беше поканил, а след това бе решил да не се появява. Това обаче не трябваше да я изненадва. Беше типично в негов стил да й предложи някаква компенсация за това, че й се беше наложило да го изтърпи, но да смята, че той не трябва да взема участие в това.

Беше разочарована и си го призна. Ваялид си каза, че изглупяваше, като оценяваше толкова високо волята за оцеляване. Но след като беше загубила семейството поради липсата на точно тази воля, тя просто не можеше да се спре. Ваялид нямаше нищо против, че Джеф беше боец, дори и това да означаваше, че и тя щеше да отнесе няколко удара.

— Тази вечер си различен от друг път, Джеф — каза Луиз. Тя разгърна халата си, за да му даде възможност да види по-добре покрития й с черна дантела корсет. — Не е в твой стил първо да искаш да се нахраниш.