Лей Грийнууд - Ваялид

— Ще ти се наложи да ми обясниш какво искаш да кажеш с това. Мислех, че проблемът е точно в това, че съм янки.

— Така беше в началото. Тогава бях ужасен от това, че те харесвам. Но толкова много те обичах, че не можех да направя нищо. Дори изповедта пред семейството ми не ми се струваше толкова трудна, колкото да те загубя. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Кажи, че ще се омъжиш за мен, и ще остана тази нощ.

— Само ако след една седмица не си променил мнението си.

— Защо една седмица?

— Бракът не е като любовта. Не винаги е разумно едното да последва другото. Искам да си уверен, че те обичам въпреки ръката ти. Същевременно има нещо, свързано с ръката ти, което ме притеснява. Не искам да се ожениш за мен само защото смяташ, че съм единствената жена, която не се интересува дали имаш две ръце или само една. Искам да се ожениш за мен, защото не можеш да понесеш мисълта да не си женен за мен, защото искаш аз да родя децата ти, защото искаш аз да бъда до теб до края на живота ти. Досега всичко в живота ти е било свързано с ръката ти. Но любовта ти към мен, бракът ти с мен и желанието ти да прекараш остатъка от живота си с мен нямат нищо общо с ръката ти. Преди отново да ми поискаш ръката, искам да си забравил за недъга си и никога повече да не повдигаш този въпрос.

Джеф не знаеше какво да й каже. В продължение на години той се бе питал дали някоя жена ще може да забрави, че е инвалид, а сега Ваялид му казваше, че няма да се омъжи за него, ако той самият не забрави. Не знаеше дали щеше да може. След толкова много години чувстваше, че не може да не мисли за недъга си. Той бе държал този товар, вързан на плещите си толкова дълго, че беше забравил какво е усещането без него.

Възможността да се освободи от проклятието, което едва не бе унищожило целия му живот, обаче даваше сили на Джеф. Той щеше да се опита — трябваше да се опита, — но имаше нужда от помощта на Ваялид. Сам нямаше да успее да се справи.

Това беше единствената му възможност и той не смяташе да я пропуска. Но това не беше просто възможност да се освободи от един демон, който беше владял над живота му и беше разрушил всичките му надежди през последните двайсет години. Това беше единствената му възможност да се ожени за жената, която обичаше, единствената, която някога бе обичал. На Джеф не му се налагаше да решава кое е по-важно за него. Невъзможно беше да получи едното без другото.

— Ще те питам днес, утре, вдругиден, всеки ден, докато не кажеш да!

— Сигурен ли си, че можеш да се изправиш пред хората, да не споменавам семейството ти, и да им кажеш, че се жениш за севернячка след всичко, което си казвал за янките?

— Да те загубя, ще бъде много по-лошо.

— Продължавай да ми говориш такива неща и може да не те карам да чакаш цяла седмица.

— Ела тук.

Когато Ваялид се приближи и обви ръце около него. Джеф я придърпа близо до себе си. Не можеше да не се удиви колко различно се чувстваше сега в сравнение с Луиз. Джеф никога не се бе приближавал толкова до никого. Винаги се бе държал на разстояние — физически, умствено и емоционално. В този момент обаче му се искаше да бъде колкото се може по-близо до Ваялид. Това бе нещо, което бе искал в продължение на години, още преди да загуби ръката си. Понякога му се бе струвало, че да си върне ръката ще бъде по-лесно.

Всичко се бе променило. Сега ръката му липсваше, но по нов начин. Странно беше да държи Ваялид само с една ръка, въпреки че физически тя беше възможно най-близо до него. Съзнанието, че може да държи любимата си, да я притиска толкова силно до себе си, че почти да я смаже в прегръдките си, му даваше някаква невероятна радост.

Джеф бе виждал братята си да правят това. Понякога дори се чудеше как Айрис оцеляваше след мечешките прегръдки на Монти. Джеф реши, че ще трябва да намери друг начин да направи близостта си с Ваялид особена. Не искаше никога повече да завижда на никого. Имаше Ваялид и това беше повече, отколкото имаха другите.

— Да се любиш с еднорък мъж няма да е лесно. — Повечето жени очакват мъжът да върши всичко. Ти обаче ще трябва да ми помогнеш.

Ваялид придърпа лицето му към своето и го целуна.

— Винаги съм смятала, че за любовта са нужни двама.

Ваялид знаеше, че рискува много. Не че не вярваше, че Джеф я обича. Напротив. След всичко, което й бе наговорил за янките, едва ли щеше да я последва в Лидвил, ако не я обичаше. Рискуваше, защото залагаше на предположението, че Джеф можеше да се влюби като всеки нормален мъж. Липсата на ръката му не я тревожеше. През повечето време дори не мислеше за това. Празният ръкав беше част от Джеф, също като усмивката и мускулите му.