Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид осъзна, че беше сама с Джеф в целия апартамент. Знаеше, че в спалнята имаше само едно легло, а в целия град нямаше друго свободно. Джеф не бе казал нищо, но скоро щеше да се наложи да решат нещо. Вероятно щеше да отложи решението, докато всички посетители излезеха от операта, или поне докато напуснеха площадката на стълбището пред вратата. Но тогава той щеше да си тръгне — или да остане.

Внезапно Ваялид осъзна, че не знае как точно очаква Джеф да постъпи в тази ситуация, как смяташе, че ще постъпи и как искаше от него да постъпи. Тя имаше само няколко минути, за да реши.

— Искаш ли чаша кафе? — попита го тя.

— Да.

Ваялид наля една чаша и му я подаде. Той обичаше кафето си черно.

— Хареса ли ти представлението? — попита Джеф.

На Ваялид й се стори, че той не се чувства удобно.

— Не беше каквото очаквах, но беше забавно.

— Не е като представленията в Бостън ли?

— Не, въпреки че в Бостън не съм ходила често на опера. Просто никога нямах достатъчно време.

Звуците от стъпки пред вратата ставаха все по-слаби, а гласовете — все по-малко. Наближаваше моментът за вземане на решението. Ваялид трябваше да реши как иска да постъпи Джеф.

Не, тя знаеше какво иска от него. Искаше той да остане с нея тази нощ. Искаше да се люби с него. Искаше той да разбере още преди да е чула предложението му за брак, че любовта й нямаше нищо общо с ръката му. Искаше той да вярва, че е повече мъж от всеки мъж с две здрави ръце.

Взела решението си, Ваялид усети как напрежението напуска тялото й.

— Имаш ли друга стая?

— Не.

— Къде смяташ да спиш?

— Има много места, където може да преспи един мъж.

— Имаш ли някое конкретно предвид?

— Засега не, но…

— Искам да останеш при мен.

Чашата на Джеф застина на половината път към устата му. Той бавно я свали и я остави върху чинийката. От мига, в който беше решил, че трябва да намери Ваялид, откакто беше решил да я последва в Лидвил, бе знаел, че този момент ще настъпи. Бе искал този момент да настъпи и бе направил всичко по силите си, за да се увери, че той ще настъпи. Но сега, когато бе получил онова, което бе искал, отново изпитваше познатото колебание.

— Мога да спя във фоайето на хотела. Не е необходимо да оставам тук.

— Искам да останеш. — Когато Джеф погледна към спалнята, Ваялид продължи: — Вече не съм малко момиченце. Знам какво искам. Знам също, че в спалнята има само едно легло. Искам да го споделиш с мен. Искам да ме любиш. Искам и аз да те любя.

Най-накрая Джеф щеше да разбере веднъж завинаги дали една жена можеше да го обича истински. Ваялид го беше виждала без риза и не беше потръпнала като Джулия Уилкокс. Ваялид се беше грижила за брат си и беше виждала осакатени тела и преди.

Но Джеф не искаше тя да не потръпва само защото знаеше какво да очаква. Искаше Ваялид да го обича, сякаш тялото му беше цяло. Знаеше, че това е напразна надежда, но все пак го искаше. Твърде много други проблеми водеха началото си от празния ръкав на ризата му. Ако можеше да се отърси поне само от този, може би щеше да успее да се справи и с останалите.

Баща му го бе нарекъл страхливец и половин мъж. Липсата на ръката му го караше да се чувства половин мъж. Той не можеше да забрави загубите, които му бе причинила.

Внезапно му се предоставяше възможност да се освободи от тези демони и това го плашеше. Съмняваше се, че някога щеше да намери кураж да опита отново, ако сега не постъпеше по правилния начин. Да си търси съпруга във Вирджиния, не беше правилният начин. Той не обичаше и никога нямаше да обича друга, освен тази севернячка. Ако тя не можеше да го обича по начина, по който той имаше нужда да бъде обичан, всичко друго губеше значението си.

— Сигурна ли си? Ако остана тук тази вечер, връщане назад няма да има.

— Надявам се да е така. Не искам повече да се тревожиш, че някой, на когото държиш, мисли повече за ръката ти, отколкото за теб. Искам да чувстваш, че имаш правото да бъдеш обичан като всеки друг.

— Обичаш ли ме?

— Отдавна.

— И Роуз ми каза същото.

— Какво друго ти каза Роуз?

— Каза, че и аз те обичам.

— А вярно ли е?

— Да.

— Въпреки че съм янки ли?

Джеф не можа да се въздържи да не се усмихне. Не беше единственият, който изпитваше съмнения. Взе чашата на Ваялид и я сложи на масата, след което се премести до нея и взе ръката й в своята.

— Мисля, че те обичам повече тъкмо защото си янки.

Ваялид затвори очи и поклати глава, сякаш не беше сигурна, че го беше чула добре.