Лей Грийнууд - Ваялид

— Това означава, че докато не започнеш да мислиш добре за себе си, няма да можеш да мислиш, че останалите мислят добре за теб. Знаеш какво е моето мнение — казвала съм ти го — и въпреки това си мислиш, че съм отишла на танци с Харви, защото не съм искала да бъда видяна с еднорък мъж.

Джеф дъвчеше храната си мълчаливо. Ваялид не можеше да си представи как той можеше да си помисли, че някоя жена би се притеснявала от ръката му. Беше толкова красив, толкова висок и силен, че дъхът й спираше и тя се чувстваше горда само от това, че го познаваше. Да бъде близо до него, я правеше неспокойна и тя не можеше да си намери място на стола. Не можеше да си представи, че другите жени биха се чувствали различно.

Тя се размърда и коленете им се докоснаха. Докосването беше много леко, почти незабележимо, но сякаш задейства някаква реакция в тялото й. Веднага си спомни за сутринта, когато го беше видяла да вдига тежести само по панталонки. Загуби интерес към храната си. По цялото й тяло се разля гореща вълна. Ваялид обаче беше решила да не оставя тялото си или чувствата си да надвият разума й. Поне веднъж щеше да подходи към проблема Джеф Рандолф разумно и хладнокръвно.

— Какво ще правиш в Лидвил? — Надяваше се, че ако промени темата, ще намали напрежението, което я беше обзело.

— Ще те убедя да се върнеш в Денвър и да се омъжиш за мен.

Трябваше да му признае едно — той беше упорит.

— Какво друго освен това? Ще направиш ли нещо по въпроса с онези мини, които Медисън оглеждаше?

— Останала е само една. Медисън не вярва на хората тук. Той твърди, че има нещо, което не е наред. Има отличен инстинкт в подобни ситуация и досега винаги се е оказвал прав.

На Ваялид й се искаше да попита Джеф за своята мина. Думите бяха на върха на езика й, но тя рее не се решаваше да ги изрече. Това беше нещо, с което искаше да се справи сама.

— Мината се намира в съседство с твоята — каза Джеф.

— Кое?

— „Сребърна вълна̀“. Това е мината, която мисля да купя. Помислих си, че може да огледам и твоята.

— Мога и сама да се оправя с това.

— Ти също можеш да се огледаш, но вероятно ще открием различни неща.

— Как така?

— Хората казват различни неща на мъжете и жените.

— Да не искаш да кажеш, че няма да ми кажат истината?

— Ще видим.

Ваялид бутна остатъка от вечерята си настрани. Обземаше я ужасното чувство, че мината й се изплъзваше все по-далеч и по-далеч.

— Искаш ли кафе?

— Да.

Тя наля кафе в една чаша и му я подаде, но през цялото време си мислеше само какво наистина възнамеряваше да направи Джеф.

— Искам да ми обещаеш, че няма да правиш нищо без преди това да ми кажеш — каза Джеф.

Забележката привлече вниманието й.

— И защо да го правя?

— Тук може да се направи цяло състояние. Този град е пълен с хора, които са готови на всичко за пари.

— И какво те кара да мислиш, че си в безопасност?

— Не съм. Вероятно съм в по-голяма опасност, отколкото си ти.

Ваялид се напрегна. Тя не си беше и помисляла, че Джеф може да бъде в опасност.

— Защо? Кой те заплашва?

— Хората, които се опитват да ме измамят. Но точно сега ме застрашава опасността да пропусна началото на представлението.

— Какво представление?

— Отиваме на опера. Ние сме лични гости на Хоръс Табор.

— Нямам какво да облека. Тя не се залъгваше, че дамите в Лидвил ще бъдат облечени толкова екстравагантно, колкото дамите в Денвър, но очакваше, че все пак ще могат да направят разлика между ежедневна и официална рокля. А на Ваялид вече й бе омръзнало в обществото да я гледат, сякаш е някаква бедна провинциалистка. — Тази рокля ми е единствената.

— Изглеждаш красива като всякога — отвърна Джеф. — Освен това имаме собствена ложа.

Ваялид бе усетила някакво раздвижване в сградата, но сега вече чу стъпки и звуци от разговор пред апартамента. Публиката вече пристигаше и хората щяха да я видят да излиза от апартамента с Джеф. След това щяха да я видят да седи с него в ложата. Някои от тях щяха да си спомнят как Джеф я е носил на рамо по улицата. Никой нямаше да знае какви са отношенията между тях. Всички щяха да предположат, че му е съпруга — или нещо друго.

Ваялид не можеше да направи нищо. Преди да излезе в коридора, трябваше да реши какво беше готова да изпита заради несигурното обещание на мъжа до нея.

Обичаше го. В това не можеше да има никакво съмнение. Искаше да бъде негова съпруга. Беше опитала да отрече това, да го промени, но сега вече нямаше друг избор, освен да го признае. Искаше да се омъжи за него. Това беше объркало всичките й планове, беше разбило всичките й възгледи, беше отрекло всичко, което бе казвала за мъжете, брака и подчинението, което мъжете очакваха от жените. Но когато теглеше чертата, резултатът беше, че искаше да се омъжи за Джеф.