Лей Грийнууд - Ваялид

Когато Ваялид изми косата си, покри тялото си с ароматна пудра и облече чиста рокля, беше бясна на себе си. Изпитваше благодарност към Джеф за това, че я беше спасил, и макар постоянно да си повтаряше, че иска да му пререже гърлото, не можеше да се отърси от чувството, че трябва да му бъде благодарна за това, дето не й се бе наложило да прекара втора нощ във фоайето на хотела.

Ваялид не бе очаквала Джеф да се почувства виновен за начина, по който се бе държал с нея, но най-малко от всичко бе очаквала той да я последва в Лидвил.

Тя се зачуди каква беше истинската причина за присъствието му в Лидвил. Ако Харви я беше последвал, нямаше да бъде толкова изненадана. Но Харви не я беше целувал пред погледите на всички в училището. Харви не я беше отмъквал постоянно от задълженията й. Харви не я беше обидил пред очите на половината от висшето общество в Денвър. Харви не я беше последвал и не я беше принудил да преспи извън спалното помещение на училището. Харви не беше станал причина тя да загуби работата си.

Джеф не можеше да бъде тук подтикван от нещо друго, освен от вина — толкова силно чувство за вина, че се бе почувствал задължен да й каже, че я обича и че иска да се ожени за нея. Това бяха хубави думи, но те не можеха да й върнат работата. Ваялид се съмняваше, че тези думи щяха да я накарат да се почувства по-добре, след като нямаше пари, възможности за нова работа или познания как да се сдобие с едното от двете.

На вратата се почука и тя прекъсна мислите си. Джеф! Ваялид осъзна, че не е дори наполовина толкова ядосана, колкото й се искаше да бъде. Бе възнамерявала да му каже, че никога вече не иска да го вижда или да го чува, но това й намерение се изпари в мига, в който отвори вратата и видя един младеж, който й подаде огромен букет цветя.

Ваялид не знаеше какво иска да направи. Реши да изчака, за да види какво има да й каже Джеф. Беше достатъчно честна, за да си признае, че се радваше, че той е в Лидвил. Можеше да се ядосва колкото си искаше заради поведението му спрямо нея, но въпреки всичко предпочиташе да се чувства в безопасност.

На вратата се почука отново и Ваялид отвори, готова да каже на Джеф, че няма да говори с него, но вместо него срещу нея стояха пак онези двама мъже. Този път те носеха бяла покривка за маса и прибори от китайски порцелан. Когато подредиха масата, в стаята влезе друг мъж, който донесе вечерята.

Внезапно Ваялид осъзна, че умира от глад. Не беше яла цял ден. Масата обаче беше подредена за двама.

— Къде е господин Рандолф?

— Долу.

— Ще се качи ли?

— Каза, че ще се качи само ако вие го поканите.

Ваялид се изкуши да затвори вратата и да изяде храната сама, но беше твърде честна и почтена жена, за да направи подобно нещо. Знаеше, че няма да се наслаждава толкова много на вечерята, колкото ако Джеф беше с нея. Може и да му беше сърдита и да й се искаше да му направи някои ужасни неща, но вечерята щеше да й се стори безвкусна, ако не я споделеше с него. Ваялид знаеше също, че Джеф бе имал възможността да си остане в банката, да си брои парите и да я остави да изчезне от живота му. Никой нямаше да забележи, нито пък да се заинтересува.

— Кажете му да се качи след пет минути — каза тя и се върна при огледалото в спалнята.

Ваялид не беше свършила и половината неща, които бе замислила, когато на вратата се почука. Усети как пулсът й се ускорява. Седеше си там готова да му се ядоса, а се чувстваше като момиче, отварящо вратата на първия поканил я на вечеря джентълмен. Хвърли един последен поглед в огледалото. Ако не успееше да му се намръщи поне един път, значи беше една глупава жена, която напълно заслужаваше да бъде влачена по улиците.

В мига, в който Ваялид погледна Джеф, всичките й намерения загубиха смисъла си и намръщеното й лице беше озарено от широка усмивка. Тя се опита да я потисне и да каже нещо рязко и отблъскващо, но не можа. Джеф винаги бе имал властта да омекотява действията й и тази вечер не беше изключение.

Той изглеждаше толкова красив, че Ваялид едва успя да отвори уста.

— Влез.

— Сигурна ли си, че не смяташ да ме вкараш вътре и след това да стовариш телешкото върху главата ми?

Ваялид се усмихна отново. Усмивката й сигурно беше глупава. Тя самата се чувстваше глупаво.

— Помислих си за това, но съм гладна и не искам да хабя храната.

Джеф влезе недоверчиво в стаята, готов да побегне, ако се наложеше.

— Без отрова, без скрити оръжия?

Ваялид се усмихна отново, този път от доволство. Той се чувстваше виновен. Много виновен. Чудесно.