Лей Грийнууд - Ваялид

— Не.

— Не можеш да останеш тук.

— Защо не?

— Не е безопасно.

— Миналата нощ си беше съвсем безопасно — възрази Ваялид.

— Погледни се. Изтощена си. Дрехите ти не стават за нищо, а косата ти е разпиляна.

— И това го казва мъж, който твърди, че ме обича и иска да се ожени за мен — обърна се Ваялид към насъбралите се зяпачи.

— Обичам те достатъчно, за да ме е грижа за твоята безопасност. Може би не винаги в миналото съм се държал по този начин, но се надявам сега да ми дадеш възможност да ти докажа, че съм искрен.

— Някой друг път. Сега съм твърде изморена.

— Можете да използвате моето легло, госпожо — подхвърли някакъв мъж. — В него няма да има никой друг, освен мен.

— Тя ще използва моята стая — заяви Джеф.

— Не — възрази Ваялид.

— Приемете — посъветва я мъжът.

— Оставам тук — каза Ваялид.

— Няма да позволя бъдещата ми съпруга да прекара нощта в хотелско фоайе под погледите на всички.

— Няма да се омъжа за теб.

— Напротив — каза Джеф, който усети, че решителността й намалява. Той не знаеше защо беше толкова уверен, че това е така, но го вярваше. — Тръгваш с мен веднага. Ще се изкъпеш, ще вечеряш и след това ще си починеш.

— А ти къде ще спиш? — поинтересува се един от зяпачите.

— Да, къде? — подкрепи го втори.

— Във фоайето, ако се наложи — отвърна Джеф.

— Ти не си свикнал на такива условия — каза Ваялид. — Аз съм свикнала. Тъй като и без това вече съм тук, мога да остана още една нощ.

— Идваш с мен.

— Не.

Джеф се намръщи.

— Изправи се и ми го кажи в очите.

Тя скочи на крака.

— Няма да дойда с теб, Джеф Рандолф. Не и сега.

Джеф се беше навел, обви ръка зад коленете й и я бутна напред. Изправи се и метна Ваялид на рамо, сякаш беше чувал с брашно.

— Ще ти бъда благодарен, ако вземеш багажа й — обърна се той към мъжа, който беше предложил стаята си на Ваялид. — Тъй като имам само една ръка, не мога да нося и нея, и багажа й.

Зяпачите бяха напрегнати след последните действия на Джеф, но човекът му намигна.

— Нямам нищо против. Винаги е удоволствие да видя човек, който знае как да се оправя с опърничава жена.

— Пусни ме веднага, Джеф Рандолф! — Ваялид се опитваше безуспешно да се измъкне от хватката му. Тя го удряше по гърба и го риташе бясно с пети. Напразно. Джеф я държеше здраво и беше твърде силен за нея.

— Викай колкото си искаш — каза той, — но ако мълчиш, ще привличаме по-малко внимание по улиците.

— Ако посмееш да ме пренесеш на рамо по улицата, никога повече няма да ти проговоря.

— Така ще имаме повече време да се целуваме — отвърна шепнешком Джеф. — Нали помниш колко много обичам да те целувам.

— Варварин! — изсъска Ваялид, докато Джеф я изнасяше на улицата.

— Винаги си казвала, че получавам онова, което искам — каза Джеф. — Е, никога не съм искал нещо повече, отколкото искам теб. Можеш сама да си представиш на какво съм готов, за да те получа.

Джеф пренесе Ваялид по „Честнът стрийт“, след което зави на север по „Харисън“. Операта „Табор“ се намираше на ъгъла на „Харисън“ и „Сейнт Луис“. Джеф мина покрай тринайсет кръчми, седем магазина за тютюн, шест магазина за дрехи и седем бижутерски магазина и заложни къщи. Надписите, край които минаваше, рекламираха билярдни зали, банки, бръснарски салони, лекари, зъболекари, стаи под наем, а имаше и една реклама на погребален агент.

Джеф видя отражението си в няколко витрини, покрай които мина, но дори тогава му се стори невероятно, че наистина върви по улиците на Лидвил метнал на рамо жената, за която смяташе да се ожени. Чувстваше се като примитивен пещерен човек от времето на викингите. Семейството му нямаше да повярва. Всъщност никой в Денвър нямаше да повярва.

Никога през живота си Джеф не беше правил нещо толкова откачено. И никога не се беше чувствал по-добре. Сега му се струваше, че взетото сякаш по приумица решение на Джордж да се ожени за Роуз е всъщност един добре обмислен план. Той знаеше, че Ваялид щеше да се опита да го убие в мига, в който стъпеше на земята, но не му пукаше. Никога през живота си Джеф не се беше чувствал повече мъж отколкото сега. Баща му може и да не се беше гордял с него — той със сигурност не би определил поведението на Джеф в момента като служба за славата на Юга — но поне веднъж в живота си Джеф не се чувстваше по-низшестоящи от когото и да било.

Докато вървеше по улицата, хората се спираха и го оглеждаха. Някои се ухилваха. Други подсвиркваха или подвикваха. Всички изглеждаха готови да му ръкопляскат. Джеф никога не беше правил нещо толкова впечатляващо през целия си живот. Той не беше свикнал хората да одобряват постъпките му и изпита истинско облекчение, когато стигна до операта и влезе вътре. Служителят на гишето за билети зяпна от изненада.