Лей Грийнууд - Ваялид

— Вече ви казах, че не знам.

— Кой знае?

— Госпожица Никълсън трябва да има данните…

Джеф не изчака да чуе края на изречението и излезе от кабинета. Клара Рабин чакаше пред вратата и повдигна предизвикателно брадичка, когато го видя. Джеф се приближи бавно към нея и Клара сведе очи пред яростта му.

— Моли се нищо лошо да не се е случило с Ваялид — каза й той с дрезгав глас, — защото в противен случай може да забравя един от основните принципи на живота си и да посегна на жена.

— Тя остави повечето си вещи в таванската стая — каза Бет на Джеф. — Каза, че ще се върне да си ги вземе.

— Каза ли къде отива?

— Не.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

— Не.

— Има ли приятели в града, при които може да е отишла?

— Ако има, не знам кои са. Тя не познава никого, освен онзи адвокат.

— Какъв адвокат?

— Онзи, който я заведе на бала.

— Нямам представа къде може да е отишла — каза Харви на Джеф. — Не съм я виждал от нощта на бала.

— От следващия ден — поправи го Джеф.

Погледите, които двамата си разменяха, бяха открито неприятелски.

— Тя те видя пред училището — каза Харви. — Не искаше да говори с теб и аз я заведох там, където тя пожела. Видях я едва на следващия ден. — Харви замълча няколко секунди. — Няма ли да ме питаш къде пожела да прекара нощта?

— Не — каза Джеф, поставяйки под контрол собствените си съмнения и овладявайки любопитството си. Трябваше да вярва на Ваялид. Поне веднъж в живота си не трябваше да си прави изводи въз основа на предположения.

Харви изглеждаше разочарован от отговора на Джеф.

— Нали знаеш, че тя те обича?

Джеф едва се сдържа да не подскочи.

— Ти пък откъде знаеш?

— Тя ми го каза. След отвратителното ти държане спрямо нея тя имаше нужда да поговори с някого. Спряхме за малко, за да й дадем време да се посъвземе. Затова и ти стигна до училището преди нас. Направих всичко възможно, за да те изместя, но тя не ме иска. — Харви се усмихна уморено. — Във всеки случай, не мисля, че ще имаш полза от това. Тя се закле, че никога няма да се доближи на по-малко от хиляда мили до теб.

Джеф не беше особено поласкан от това, че Ваялид беше доверила чувствата си на Харви, но реши да остави гордостта настрани.

— Трябва да я намеря, за да й обясня.

— По-добре започни, като й поискаш прошка.

— Не ми казвай какво да правя!

— Все някой трябва да ти го каже. Ти, изглежда, си неспособен сам да осъзнаеш и най-простото нещо.

Джеф се овладя с усилие на волята си. Нямаше смисъл да започва спор само защото Харви му беше казал истината. Пък и това нямаше да му помогне да намери Ваялид.

— Имаш ли представа къде може да е отишла?

— Не.

— Има ли други познати в града? — продължи да пита Джеф.

— Не знам за такива. Имала е чичо, който е починал преди пристигането й в Денвър, но той не е бил женен. Аз уреждам спора около наследството на мината му.

— Каква мина?

— „Малкият Джони“. Той я завещал на Ваялид, но завещанието се оспорва.

— Значи оттам тя се надяваше да получи пари. Горкото момиче. Тя си нямаше ни най-малка представа колко объркани бяха нещата. Джеф се изправи.

— Значи е отишла там?

— В Лидвил ли? — каза Харви. — Не ставай смешен. Това вероятно е най-опасният град в Колорадо в момента.

— Точно затова трябва да отида там веднага.

Лидвил представляваше бунище върху девствената красота на Скалистите планини. Джеф влезе в града от юг по железопътната линия за Денвър и Рио Гранде. Линията вървеше успоредно на река Арканзас, която водеше началото си от един извор на няколко мили от Лидвил. Построен само за няколко дни в една долина на 3350 метра надморска височина, Лидвил се намираше върху богатите на минерали склонове на планината Москито, чиито покрити със снегове върхове се извисяваха на още 1200 метра над града. От другата страна на долината се издигаше още по-внушителната грамада на планината Сауач, чиито върхове Масив и Елбър бяха най-високите в Колорадо.

На около пет мили под Лидвил тясната долина на река Арканзас се разширяваше в красива равнина с дължина поне десет мили. На фона на тази красота потокът от отпадъчни води от мините в Лидвил приличаше на слуз от гноясала рана.

Дърветата по склоновете бяха изсечени напълно и земята беше покрита с огромни камари отпадъци и набързо построени сгради. Широките улици на града бяха кални и гъмжаха от каруци и изтощени хора в мръсни дрехи, повечето мъже. От двете страни на улиците имаше редици дъсчени къщи, половината кръчми, в които можеше да се купи всичко, докарано през планините с влак, каруца или на гръб, за да бъде продадено на цена неколкократно по-висока от тази в Денвър.