Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид може би щеше да бъде тази жена, ако не се беше държал като идиот на бала. Тя не се интересуваше, че е инвалид, че е изпълнен с горчивина. Тя го обичаше такъв, какъвто си беше.

Джеф трябваше да намери начин да говори с нея. Може би тя не можеше да го обича повече — той се надяваше това да не е така, макар да знаеше, че не го заслужава — но не можеше да напусне Денвър, без да я види още веднъж.

— Не мога да отговоря на въпросите ти — каза той. — Просто знам, че е време да се върна.

Джордж дълго гледа брат си, без да каже нищо. Най-накрая отвори уста:

— Надявах се да промениш решението си. Тръгнахме си оттам преди двайсет години. Оттогава изтече много вода. Нищо няма да бъде такова, каквото го помниш.

— Аз също не съм такъв, какъвто бях тогава. Може би ще бъде по-добре, отколкото си мислиш.

— Тогава трябва да те помоля за нещо.

— Какво?

— Преди да заминеш, се погрижи да разбереш какво точно търсиш. Не можеш да се върнеш във Вирджиния просто защото тя си е там. Трябва да се върнеш, за да потърсиш нещо, което не можеш да получиш никъде другаде и без което повече не можеш да живееш.

— Това ли е всичко?

— Не. Трябва да решиш и какво ще правиш, ако не можеш да намериш онова, което търсиш.

Ваялид стоеше пред госпожица Сетъл и не можеше да повярва на ушите си. Бяха я уволнили. Не, по-точно беше да се каже, че я бяха изхвърлили. Госпожица Сетъл очакваше от нея да се изнесе от училището преди вечеря. Секретарката на директорката, госпожица Никълсън, която бе принудена да стане свидетел на разговора им, се беше свила в ъгъла.

— След като ви дадох една прекрасна работа — и ви я дадох, въпреки че нямахте опит като възпитателка, а само защото господин Маккий даде такава великолепна препоръка за вас, — ми е невъзможно да разбера поведението ви.

Ваялид беше неспособна да отвори уста, за да протестира, преди директорката да продължи тирадата си.

— Така и не спрях да се тревожа, когато се наложи господин Рандолф да остане в училището.

— Това нямаше да се случи, ако не ми бяхте наредили да не поставям табелата с предупреждението за карантината — възрази Ваялид.

Очевидно беше обаче, че госпожица Сетъл нямаше да бъде разубедена.

— Не исках да повярвам на нещата, които Клара Рабин ми каза за вас. Знаех, че дъщеря й завижда на близначките Рандолф. Но когато започнахте да бягате от задълженията си, нямах друг избор.

— И кога съм го правила? — попита Ваялид, шокирана от подобно обвинение, след като беше работила толкова усърдно.

— Постоянно ми се налагаше да намирам друг, който да върши вашата работа, докато вие тичахте след господин Рандолф.

— Никога не съм тичала след него.

— Ходили сте в дома му, в кабинета му, в дома на снаха му. Дори придумахте майката на близначките да организира това родео, за да го виждате по-често.

— Тя ме помоли да…

— След това избягахте — прекъсна я госпожица Сетъл — и прекарахте цялата нощ в очакване на бебето на госпожа Рандолф, сякаш сте член на семейството им.

— Медисън ме помоли да помогна. Той каза, че е говорил с вас.

— Разбирам. Точно за това ви говорех. Вие се обръщате на малко име към хората, които стоят по-високо от вас в обществото.

— Когато ви заобикалят петима мъже и четири жени с името Рандолф, няма как да не използвате малките им имена.

— А за капак трябва да прибавим и безсрамното ви поведение на бала.

Ваялид не знаеше защо попита. Това нямаше никакво значение и нямаше да промени нищо, но тя не можа да се спре.

— Какво безсрамно поведение?

— Не си мислете, че можете да скриете нещо от мен. Клара Рабин ми каза как сте се хвърляли на всеки мъж там. Тя ми каза и за неизвинимо грубото ви поведение, когато тактично се е опитала да ви намекне, че може би не създавате най-доброто за училището впечатление. И на всичко отгоре не се прибрахте чак до сутринта след бала.

— Искате ли да знаете къде прекарах нощта и защо?

— Клара Рабин ми даде достатъчно информация.

Ваялид си пое дълбоко дъх.

— Не очаквам от вас да ми повярвате, но Клара Рабин е лъжкиня. През последните няколко седмици тя постоянно разпространява слухове за мен. Не знам защо го прави. Едва ли си мисли, че мога да й навредя по някакъв начин.

— Госпожа Рабин е водеща фигура във висшето общество на Денвър — заяви директорката и на побелелите й от пудра бузи се появиха червени петна. — Тя не харесва хора, които се опитват да надскочат социалното си положение.

Ваялид започваше да се вбесява. Омръзнало й беше да я обвиняват за всичко, което се случваше.