Лей Грийнууд - Ваялид

— Джордж сигурно знае, че не танцуваме.

Джеф Рандолф, понякога толкова много ме ядосваш, че ми се иска да те убия.

— Не си прави труда. Аз вече съм труп. А сега трябва да се върнем, преди Джордж да дойде да те търси. Не знам дали той ще повярва, че съм се опитал да избягам с теб, но човек никога не трябва да подценява наивността на един Рандолф.

Роуз хвана Джеф под ръка и го накара да я погледне в очите.

— Ти я обичаш, нали?

— Тя е янки, Роуз. Чиста порода янки, родена и израснала в Нова Англия. Според нея Робърт Е. Лий е най-големият разбойник от войната. Как мога да обичам такава жена?

— Не знам. Предполагам, че си се противопоставил на чувствата си с всички сили, но все пак я обичаш.

Джеф я поведе обратно.

— Бях привлечен от нея. Тя е красива жена.

— Аз не съм глупачка, Джеф Рандолф. Недей да ми говориш, освен ако не искаш да ми кажеш истината.

Джеф обаче нямаше никакво намерение да споделя истината с когото и да било. Може би ако положеше достатъчно усилия, самият той щеше да бъде в състояние да я забрави.

Ваялид изсуши очите си с кърпичката на Харви.

— Благодаря, че ме изслуша — каза тя. — Чувствам се ужасно глупаво, но ми е по-добре, след като споделих всичко това с теб.

Харви я потупа по ръката.

— Иска ми се само да се беше влюбила в мен, вместо в него.

— И на мен — каза Ваялид. — Ти си прекрасен човек. Ще бъдеш идеален съпруг.

— Сигурна ли си, че не можеш да бъдеш ти?

— За глупостта лек няма. Веднъж като оглупееш, оставаш си глупак за цял живот.

— Предполагам, че това означава „не“.

— Съжалявам. Иска ми се да можех. Наистина. Но аз обичам тази нещастна, разлагаща се камара от самосъжаление. Проклета да съм, ако разбирам защо.

— Какво ще правиш сега?

— Ще продължа да работя, никога повече няма да се видя с него и ще се върна в Масачузетс при първа възможност. Не знам. Ако имах достатъчно пари, щях да тръгна още сега.

— Мога да ти дам…

— Вече направи повече от достатъчно за мен. Време е да се връщаме. Госпожица Сетъл ще иска подробности за тази вечер. Трябва да измисля какво да й кажа.

Харви даде знак на кочияша да тръгва. Бяха спрели на две пресечки от училището, за да има време Ваялид да се поуспокои.

— Тревожа се какво ще каже Клара Рабин на госпожица Сетъл — каза Ваялид.

— Ще потвърдя всичко, което кажеш.

— Не бях дискретна. Предполагам, че половината от присъстващите са ме видели как си тръгвам.

— Просто й кажи, че ти е станало зле. Не може да те обвини за това.

— След всички неприятности, които й създадох, тя сигурно е готова да повярва на всичко, което й кажат за мен.

— Елеонор е малко строга, но не е…

Ваялид сграбчи ръката на Харви.

— Това е Джеф! — каза тя и посочи към един мъж, който току-що бе слязъл от файтона пред училището. — Не искам да го виждам.

Харви нареди на кочияша да спре.

— Можем да почакаме тук, докато си отиде.

— Не познаваш Джеф. Той няма да си тръгне. Ако е необходимо, ще стои там цяла нощ.

— Няма начин.

— Ще видиш.

След малко Джеф излезе на пътя, отпрати файтона и се върна да чака при верандата.

— Ще говоря с него — каза Харви.

— Това няма да промени нищо. Трябва да намеря място, където да остана до сутринта.

— Можеш да използваш моята къща.

— Това ще ме съсипе.

— Аз ще спя някъде другаде.

— Това няма да има никакво значение.

— Тогава иди в хотел.

Резултатът ще бъде пак същият.

— Не мога да се сетя за място, където репутацията ти няма да бъде накърнена.

— Аз мога — каза Ваялид. — Знам идеалното място.

Джеф погледна часовника си. 12:21 през нощта. Той не знаеше къде бяха отишли Харви и Ваялид. Бе очаквал да я намери в спалното в училището. Щеше да почака още малко. Трябваше да я види.

Джеф се беше държал като глупак и го осъзнаваше. Беше позволил на Филип Рабин да го ядоса, да се възползва от страховете му и да предизвика една натрапчива мисъл в съзнанието, му. След това, когато бе видял Ваялид с Харви, не бе успял да мисли за нищо друго, освен за това, че тя не го искаше заради ръката му. Верен на придобития с годините навик, веднага си бе извадил заключения само въз основа на предположения. Езикът му беше довършил грешката, като бе изрекъл най-обидните неща, за които Джеф се бе сетил.

Докато бе излизал от хотела, твърде ядосан, за да говори с хората, които подминаваше, ръката му се бе пъхнала в джоба на палтото му и бе напипала някакъв плик. Той си бе спомнил, че това е бележка от госпожица Сетъл, която не му бе останало време да прочете. Той я бе пъхнал в джоба си и бе забравил за нея. Прочете бележката на светлината на една улична лампа и съдържанието й го накара да се почувства глупак. Отчаяно искаше да намери Ваялид, да й обясни, да я помоли за прошка. Обичаше я. Не знаеше как се бе случило това, но я обичаше. Джеф смяташе, че и тя го обича, но не знаеше дали го обича достатъчно, за да му прости онова, което бе извършил тази вечер. Трябваше да разбере.