Лей Грийнууд - Ваялид

Беше глупачка, щом искаше да се омъжи за един емоционален инвалид, убеден, че е физически инвалид, и който работеше толкова много, че беше застрашен да се превърне в умствен инвалид. Тя обаче искаше да бъде с него. Можеше да му помогне, но дори и да не успееше, пак искаше да бъде с него дотогава, докато той й позволеше. Това не й даваше основание да се гордее със себе си, но в случая гордостта нямаше никакво значение. Ваялид беше срещала много мъже, някои от които много я бяха обичали. Двама дори й бяха поискали ръката, но тя никога не беше изпитала нещо повече от привличане. След това обаче беше срещнала Джеф и се беше влюбила глупаво и безнадеждно в него. Ваялид вече беше на двайсет и девет и едва ли някога отново щеше да се влюби по същия начин. Ако Джеф беше единственият й шанс, тя беше длъжна да се възползва от него. За последствията можеше да се тревожи по-късно.

Бутна чашата с кафето си настрани.

— В такъв случай по-добре да тръгваме. Не е учтиво да влизаме след вдигането на завесата.

Представлението не приличаше да оперите, които Ваялид беше гледала: някаква сантиментална история за един разбойник, една героиня в затруднение и един герой, който й се притичва на помощ. Докато действието се развиваше, голям брой леко облечени жени постоянно намираха повод да се появяват на сцената. Те трябваше да бъдат приятелки на героинята, но никога не й даваха съвети, нито пък й предлагаха помощта си. Те се задоволяваха само с тичане на сцената, при което вдигаха полите си колкото можеха по-високо. Вниманието им беше концентрирано единствено върху мъжката част от публиката. Техните песни и танци — ако изобщо можеха да бъдат наречени така писъците и подскоците им — бяха само извинение за повече разголващи движения.

Публиката се състоеше почти изцяло от мъже и неистово крещеше одобрението си. Няколкото жени на местата в партера изглежда не бяха в състояние да гледат отвисоко на Ваялид. Всъщност Ваялид не беше сигурна, че те изобщо са забелязали присъствието й.

За Ваялид донякъде беше добре дошло, че представлението не изискваше цялото й внимание. Тя не можеше да спре да мисли за това, че през цялата първа част Джеф седя до нея хванал ръката й в своята. От време на време той се обръщаше, за да направи някакъв коментар за нещо на сцената и стисваше леко ръката й. На два пъти той пусна ръката й, за да прекара няколко минути, галейки с пръсти опакото на дланта й. Дори и през ръкавиците усещането беше наелектризиращо и много по-интересно от всичко, което ставаше на сцената.

Веднъж той я хвана под ръка и в продължение на няколко минути нежно милваше предмишницата й. В този момент Ваялид напълно спря да следи представлението.

През почивката се оттеглиха на чаша кафе в апартамента. Когато заеха местата си за второ действие, Джеф обви ръка около раменете й. Въпреки че той седеше напълно неподвижно, на Ваялид й беше невъзможно да се концентрира върху представлението. Когато пръстите му започнаха да галят раменете й и страничната част на врата й, тя изгубя връзка с действителността. Джеф се наведе, за да й прошепне нещо, и Ваялид подскочи.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — каза тя леко задъхана. — Стресна ме.

— Жена като теб сигурно е свикнала да й шепнат на ухото.

— Да, но само малки деца.

— Ще видя какво мога да направя, за да променя това.

Ваялид не разбираше промяната, която беше настъпила в Джеф — не само неговия интерес към нея, но и промяната в поведението му като цяло. Той се държеше, сякаш никога не беше загубвал ръката си, сякаш никога не беше изпитвал съмнения към себе си. Сега в него се виждаше увереност, каквато тя не беше забелязала преди. Най-важното беше, че сега той проявяваше и някаква безгрижност, радост от живота, на каквато Ваялид не беше мислила, че е способен. Джеф Рандолф беше един напълно различен човек.

Зачуди се дали той щеше да се държи по същия начин, когато се върнеше в Денвър. Можеше да му помогне да се довери на себе си и да повярва, че хората можеха да го гледат, без да виждат липсващата му ръка. Ваялид не знаеше нищо за болката, която беше част от миналото му, но беше сигурна, че ако Джеф превъзмогнеше страха си, че е инвалид, той можеше да се справи с всичко в миналото си. Докато я придърпваше по-близо до себе си, тя се закле, че винаги ще бъде до него, ако й позволи.

Когато завесата падна, Джеф придружи Ваялид до апартамента, преди посетителите да бяха проявили интерес към хората, които бяха заели ложата на Табор. Остатъците от вечерята бяха изнесени, масата я нямаше, а ваната беше изпразнена. На една масичка беше поставена кана с кафе и две чаши.