Лей Грийнууд - Лили

Зак трябваше да признае, че досега не беше срещал жена, която изглеждаше толкова красива, дори облечена в черно. И тази нейна коса! Външността на Лили му напомняше за статуята, която се намираше в една тиха ниша на параклиса в училището, което бе посещавал в детството си. Директорът беше принудил Зак да посещава църковните служби въпреки възраженията на момчето. Зак бе прекарал много часове загледан в статуята на онзи ангел, като през главата му бяха минавали твърде небогоугодни мисли.

Лили имаше същия ефект върху него.

Зак потръпна. Той харесваше живота си такъв, какъвто беше. Обичаше да спи когато, където и докогато си искаше. Обичаше храната му да бъде сготвена според неговия вкус и сервирана по което време от денонощието пожелаеше. Обичаше да има голям избор от жени. Освен това обичаше дрехите му да бъдат единствените в гардероба му и само той да използва огледалото си.

Може би щеше да бъде по-добре утре да не се среща с Лили, а да изпрати Доди.

Не. С неговия късмет тези двете най-вероятно щяха да се сдърпат и да направят нещо, от което косата му щеше да побелее. Можеше да му се наложи да се държи много твърдо, дори да използва принуда, но Лили щеше да си замине обратно за вкъщи.

В същото време той мислеше, че беше срамота, дето тя не можеше да остане да му погостува ден-два. Зак харесваше бавния й, равномерен и провлачен начин на говорене. След всичкия шум и цялата освободена енергия в заведението му да я слуша му се отразяваше успокояващо.

А може би спокойствието беше следствие от вълнението му заради страхотната ръка, която бе държал тази вечер. Или пък от шока, който бе изпитал, когато бе видял една жена, приличаща на ангел.

Зак зави зад ъгъла, видя светлините и чу глъчката, която се носеше от игралните зали и кръчмите. Съмненията му постепенно изчезнаха и той отново се почувства старият Зак. Причината сигурно бяха Лили и невероятната му ръка тази вечер. Те бяха нарушили душевното му равновесие, но Лили скоро щеше да напусне града. Тогава всичко щеше да си бъде както преди.

Но по някаква неизвестна на него причина, това не му се струваше най-доброто решение.

Лили затвори вратата на стаята си и с това сложи края на най-паметния ден в живота си. Е, може би денят, в който беше опаковала вещите си и бе напуснала Салем, докато родителите й бяха отсъствали от града, беше по-паметен, но тогава всичко беше преминало според плана й. Когато влакът бе напуснал гарата, тя дори бе изпитала леко разочарование.

Днес всичко вървеше зле още от самото начало. Още от мига, в който беше открила, че писмото й до Зак не беше получено, до момента, в който й се беше наложило да убеди таксиджията, че наистина трябва да бъде закарана до адрес в края на областта Барбари Коуст, всичко бе вървяло наопаки.

На всичкото отгоре и Зак беше отказал да спази поканата си.

Е, той не беше отказал направо. Беше й намерил стая и вероятно щеше да я наглежда по време на престоя й. От друга страна обаче, той ясно бе показал, че иска тя да си тръгне обратно за Вирджиния колкото се може по-рано.

Лили нямаше никакво намерение да се връща там. Дори не беше сигурна дали баща й щеше да й позволи да го направи. Това я натъжаваше, но знаеше, че не може да го промени. Двамата с баща си никога не се бяха разбирали и нямаше никакъв смисъл да отрича това.

Също така нямаше смисъл и да се преструва, че ако се беше омъжила за проповедника Йезекия, бракът им би бил щастлив. Тя се беше опитала да обясни на Йезекия причината за нежеланието си да се омъжи за него, но той бе вярвал, че бракът на една жена трябва да бъде уреден между баща й и кандидата за ръката й. Когато това бъдеше сторено, дълг на жената бе да се подчини и да направи всичко по силите си, за да бъде съпругът й щастлив.

Лили беше решила, че от това има полза само младоженецът. Тя не вярваше, че един мъж, който не обръщаше внимание на желанията й преди сватбата, щеше да се държи по друг начин след това.

Лили съблече черната си рокля, развърза връзките на корсета си и въздъхна облекчено, когато той падна на пода. След това бързо съблече долната си риза и я замени с нощница и пеньоар. Лили се обърна към огледалото и се огледа. Изглеждаше пребледняла. Нищо чудно, че Зак се бе държал, сякаш бе видял призрак.

Когато се сети за Зак Рандолф, тя се усмихна. Той трябва да беше най-красивият мъж на света. Зак изглеждаше като човек, който при дадени обстоятелства може да бъде много опасен, но същевременно в него имаше и някаква уязвимост. Той беше точно типът черна овца на семейството, който се харесваше на жените.